Барът, по разписание, трябваше да затвори в 00:30ч. Но с Криси ни отне още около половин час, за да разтребим и почистим навсякъде. Хората от кухнята си бяха отишли по-рано. Все още не знаех къде се намирам, заради напрежението от първия работен ден. Но се чувствах удовлетворен от това, че часовете някак „литнаха“ и то в добро настроение и шеги. Момичето, което ми помагаше, беше дружелюбно и отзивчиво. Не ме накара дори за секунда да се почувствам слаб и неук на новата длъжност. Направляваше ме кое къде се намира и ми обясняваше за поръчките. Работеше бързо и прецизно. А освен това и тичаше да обслужва още куп маси.
– Взе ли си всичко? – попита на тръгване.
– Да, а ти?
– Ако не съм, утре ще си го прибера. – засмя се. – Пускам алармата и трябва да излезем по най-бързия начин.
– Оп, ето, че щеше да си забравиш горницата...
– Знаех си...
Излязохме навън и след натискането на някакво копче, по вратата проскърца нещо.
– Това е допълнителната защита. 
– Аха...
– Е, ще се видим утре по същото време. – изстреля сякаш изобщо не бе работила през целия ден.
– Да, благодаря за всичко!
– Няма за какво...
Видях, че малко по-надолу, я чака компания. Не знам защо оприличих единия от силуетите на онова чернокосо момиче, което ме беше заговорило преди няколко часа. Сложих каската си и обърнах в противоположна посока. Бързо излязох от малките улички и потеглих по главните. Странно бе чувството да бъда сам по пътищата. Но това по някакъв начин ми носеше спокойствие. Интересно как вечерта не бе студена. Като че ли слънцето бе напекло достатъчно през деня, за да носи нощта усещането за пролет. Ако се движех по-бързо, хладината щеше да проникне през дрехите ми. Някакво неопределено вълнение ме обгръщаше. Въодушевление. Чувствах се свободен, Господи... Какво беше това?!
Отворих гаража и оставих мотора. Не исках и да си помислям, че някое „лошо“ око може да... Трябваше да прочета за допълнителните защити, които се слагаха за по-голяма сигурност. Все пак отговорността бе моя тази машина да остане непокътната.
***
С един замах изсипах съдържанието от чинията в боклука. Сутринта нямах смелостта да го направя. Изчистих всички остатъци от масата. Пуснах си една от музикалните програми на телевизора. Минах с мокра кърпа и в кухнята. Извадих от хладилника няколко пиперки и моркови. Нарязах ги едро и ги задуших в тиган с малко подправки. Чукнах три яйца върху плочата зеленчук и поръсих с малко лют червен пипер. Препекох си и две филийки хляб. Хората казват да се откажеш, когато ти е най-сладко, но цял ден бях на две кафета и един фреш. Нямаше начин да подмина тази вкусотия, особено когато си я бях приготвил с такова настроение! По навик оставих телефона си до приборите. Хм, не ми беше писала. И по-добре. Съзнанието ми веднага се опита да я отхвърли. И го направи.
Загледах се в един филм. Не ми се спеше. Реших да направя няколко лицеви опори. После запалих, като за „капак“, една цигара. Понеже е най-хубавото нещо, което може да се направи след малко раздвижване. Е, не съм от перфектните образи, които се търсят под камък. Разсмях се. И димът излезе на пресекулки. Положих ръце на парапета и се загледах в почти пълната луна, която ту я закриваха облаците, ту я откриваха. Бях убеден само в едно. Че жената, на която е писано да застане до мен, поне веднъж се е вглеждала в този сребрист кръг там горе, сред звездите, с мисълта, че някъде по света един друг луд също си мисли за Срещата.
Взех си душ, но преди това сложих онези завивки за пране. Така уханието от новите застлани чаршафи ми помогна да заспя по-бързо.
***
На сутринта отидох до един от големите магазини за техника. Разпитах едно пълничко момче, което отговаряше за отдела аларми. То, леко притеснено, но много подробно ми обясни за особеностите им. Бях доволен. Монтирах всичко, както ми беше казано. Дори към покупката вървеше малка камера, колкото да обслужи що-годе добра картина. Отворих лаптопа и инсталирах програмата, с която да направя връзката между двете помещения. По-късно започнах да подреждам в гаража – нещото, което си бях обещал отдавна. Нямах кой знае какво там. Просто няколко рафта, на които си държах инструментите за колата и апартамента. Трябваше да ги боядисам, а и така щях да си запълня времето до обяд.
– Как е, Павка? – изскочи отнякъде Стоян.
– Здрасти! – надигнах глава.
– Майчице мила...
– Спокойно, не е мой. Правя услуга на Валентин.
– Онзи... онзи Валентин?
– Същият.
– Този човек е особен. – сподели тихо.
Не казах нищо. Все пак ми беше приятел от детинство. Какъвто и да беше... можех да разчитам на Вальо за всичко. Това си беше самата истина.
– Караш ли го?
– Да, налага се.
– Много е красив... – посегна към него с ръка.
– Няма страшно, не яде хора. – разсмях се.
– Какво ще правиш тук?
– Мисля да боядисам, но още се чудя...
– Имам боя за мебели, но ми остана само черна. Нося ти я веднага, иначе ще я хвърля чисто нова...
Поклатих глава. Понякога забравяме какви добри хора имаме около себе си. А Стоян беше точно от тези...
***
До обяд имах време да довърша, да се изкъпя и приготвя за работа. В мен цареше някакво желание за действие – харесваше ми ангажираността. Качих се на машината и бавно излязох назад. Активирах новата система и от звука, който чух, се убедих, че всичко е под контрол.
Денят беше слънчев и приятен. Двадесетте градуса променяха не просто настроението, но и начина ти на поглед върху ежедневните неща, с които трябва да се заловиш.
Спрях отново на същото място и усетих как повечето погледи на клиентите, които седяха отвън, се вторачиха в мен. Опитах се да не срещам ничии очи, сякаш нищо особено не се e случило. Тедо вдигна ръка към мен, а Криси ми се усмихна, докато обслужва.
Новият ми колега на няколко пъти ме подпита за това как се чувствам и какво мисля за работата. Беше внимателен и въпреки че единият час застъпване не му влизаше в работното време, той остана да ми помага.
– Защо не си тръгваш? ...сигурно си доста уморен.
– Задължен съм през първите две седмици да бъда тук, докато имаш въпроси. Но не се притеснявай, предпочитам да прекарвам повече от времето си в бара. Между другото... ти тренираш ли?
– Навремето се занимавах с малко тенис. Сега ходя и до магазина с колата...
–  Знаеш ли, че барът утре ще бъде затворен до втората смяна – ще има проверка в кухнята. Свободен ли си да се поразходим до фитнеса?
Приех. Страничните неща можеха единствено да работят за мен. Време беше да пусна някои свои мисли и да продължа напред.
***
Ентусиазирах се още повече. Смяната ми потръгна добре. Поръчките на кафе, редящи се с коктейли, ставаха все повече. Обстановката бе предразполагаща. Като че ли човек се справяше по-добре с битовите си проблеми, когато бе сред хора.
– Ох, ще ми пуснеш ли едно капучино? – подпря се за момент на плота Кристина.
– Днес е натоварено, а...
– О, ти не знаеш нищо... но по това време ми се доспива мнооого.
– С малко или повече мляко?
– Повече.
– Снощи успя ли да си починеш? 
– Спала съм само 4 часа.
Изгледах я с повдигнати вежди. Зачудих се как издържа на цялата тази работа. Отпи една глътка и отново се отдалечи. Загледах се в нея. Не, не по онзи начин. Имаше нещо особено в излъчването й. Нещо, което те грабва. Което те привлича и кара безрезервно да се довериш. Криси беше чаровна. Имах предчувствието, че е от „специалните“. От малкото хора, които даряват добрина, без да търсят нищо в замяна. За момент отвърза косата си и тя се разпиля чак до кръста й. Усмихнах се. Да, притежаваше нещо ценно...
Телефонът извибрира в дънките ми:


МАРИЯ:
"Искам да поговорим. Кога ще ти е удобно?"

АЗ:
"Мисля, че вчера беше достатъчно ясна."

МАРИЯ:
"Не се прави на сърдито дете. Кажи ми къде искаш да се видим?"

АЗ:
"Желанието е твое – не мое."

МАРИЯ:
"Павеле... държиш ми неоправдан тон. Отношения не се градят така."

АЗ:
 "Не знам как определи „тона“ ми по Viber. И се залъгваш, че между нас е имало каквито и да било отношения." 

МАРИЯ:
"За бога, до преди няколко часа бях в апартамента ти, това не ти ли говори поне малко?!"


– Дълго еспресо и един фреш, моля!
– Какво казахте, извинете... – надигнах глава.
Срещнах сините очи на Иванина.
– Да не прекъсвам нещо? – повдигна вежди към телефона ми.
– Не, не. Дълго еспресо и...
– Портокалов фреш. – изсмя се.
– Не се смейте, моля ви...
– Ако ще сме на „Вие“, си тръгвам.
Изгледах я безмълвно. Това момиче бе истинска стихия.
– В етикета е...
– И какво?... готин мотор, между другото. – отново започва да навива един кичур коса около пръста си.
– Не е мой, не ме мисли за богат. – пуснах машината.
– Опитваш се да ми докажеш, че си ме преценил ли? Ха...
– Нищо... нищо подобно. – смръщих вежди и преминах към останалото.
– Много хора си вадят доста бързо изводи за мен. Предполагам, че опаковката ги залъгва. Спокойно, сам ще се убедиш...
Най-демонстративно се изправи, пусна две сламки в сока си и ме остави да разсъждавам на воля. Беше споменала, че я наричат Кучката. И не се притесняваше да го споделя. Това момиче ме сваляше така, че да не остави никакви съмнения за намеренията си. Можеше единствено да догаждам за историята й, за да заслужи този прякор.
***
Раздразнението ми се завърна, след като отново се сетих за Мария. Не й отговорих. Какво си мислеше? Че съм някаква кукла на конци ли?! Това нейното вече излизаше извън всякакви граници. Ако мислеше, че може да ме манипулира както си иска, то жестоко се лъжеше. Признавам, че през малкото свободно време зяпах и препрочитах написаното от нея. Все повече и повече се изненадвах как си противоречи. Как ме върти на малкия си пръст, сякаш нямам чувства... Сякаш живея само и единствено за нея. Като че ли животът ми зависеше от това да я виждам... Мария грешеше. Мария си имаше своите си желания и не се съобразяваше с чувствата на другите. Какво още правеше при Борислав? След като се чукаше с мен...
В по-късния следобед се случи нещо странно. Може би преувеличавам с някои определения, заради емоцията... Беше някъде към 19ч., когато един висок и слаб младеж с много късо подстригана коса пристигна в бара. Първото ми впечатление бе, че е типичният не открояващ се по външност млад мъж, който обича да става, каквото той самият каже. Ходеше леко прегърбен, естествено нарочно, защото това в днешно време е задължително и се спазва. От изражението му лъхаше злоба, арогантност. Изглеждаше егоист с достатъчно его, за да не признае никога себе си за виновен. Застана близо до бара, но с гръб. Явно чакаше някого. След секунди установих, че наблюдава Кристина изкъсо. Може би го прецених прекалено бързо, но първите усещания, по принцип, са най-точни. Когато колежката се приближи, той се опита да я целуне по бузата, слагайки ръцете си около кръста й, но тя извърна глава. През това време гледах да се занимавам с нещо и да не обръщам внимание, но някои думи достигнаха до мен. Криси сподели, че е уморена и че не й е до каквото и да било. Тодор, така се казваше вероятният й приятел, се направи на сърдит. На няколко пъти й повтори за идеите си за вечерта и излизането, но на нея, сякаш, изобщо не й беше до това. Дискусията им се разви в тих спор, така че никой да не ги чуе. Поведението на момчето предизвика смях у мен. А може би всички ние изглеждаме като деца пред жените...
***
Смяната свърши. С Криси бяхме отново последни. Вечерната прохлада навън ни се стори като една нова вселена. Застанахме на една линия и просто подишахме от свежестта известно време. И двамата изглеждахме уморени. На няколко пъти тя поглеждаше към телефона си. Чакаше нещо или някого. Сигурно гаджето си...
– Пеша ли си? Да те закарам… – подхвърлих.
– Очаквам да ме вземат, но... – отново погледна към екрана. – ...явно това няма да се случи. Ти тръгвай, аз ще се оправя сама.
– Не мога да те оставя, прекалено е късно... и опасно...
– Не, не, спокойно. – стрелна мотора с презрение.
– Хайде, няма от какво да се страхуваш, ела...
Последва ме с недоверие. Спуснатата й коса изглеждаше някак различна на светлината от уличните лампи. Те я правеха някак златиста и особено красива.
– Ще се кача пръв, а ти ще стъпиш ето тук и ще използваш раменете ми за опора.
– Боже, за пръв път ще се возя на такова нещо...
– Не се плаши. Сега сложи каската си и можеш да се държиш за мен. Ще потегля бавно...
Отместих степенката и направих завой, а след това спрях. Ръцете й се бяха увили около корема ми и ме стискаха. Засмях се и я уверих, че не е толкова страшно колкото си мисли.
– Няма да гледам!
На няколко пъти крещеше, но после се засмиваше. На един светофар я попитах накъде да карам. Тогава разбрах, че, всъщност, май й допада возенето на мотор. Къщата й се падаше някъде до реката и въпреки че не беше никак далеч от бара, трябваше да заобиколя, за да стигнем до там. Ръцете й трепериха. Като че ли чак в края се поотпусна и дори започна да гледа какво се случва.
– Ооохх... – смело слезе от мотора и свали каската.
Изправих се усмихнат и оставих своята настрани.
– Беше яко! – засмя се.
– Нали?! А така се страхуваше...
– И може би още се, но адреналинът е страхотен!
Тъмнокафявите й очи светеха.
– Много ти благодаря за емоцията! – приближи се и ме прегърна бързо.
– О... – разсмях се и аз.
Не го очаквах просто...
– Лека нощ!
Затича се към дома си и помаха...
***
Върнах се вкъщи доволен. От новия ден. От новите възможности и знаци. Работата в бара поставяше моето второ начало. Чувствах се свободен. Чувствах се удовлетворен. Може би за пръв път взимах правилното решение. И може би всичко щеше да изглежда прекрасно, ако на входа не се сблъсках с едно познато присъствие...

Следва продължение...