-         Тя наистина е прекрасно момиче!  - каза Филип, седейки на леглото на спящия си брат.

Ерик отвори едното си око и погледна брат си. Реши, че е по-добре да изслуша какво има да му казва и чак тогава да реагира.

-         Какво искаш? – попита той.

-         Искам само да ти кажа, че се налага да отидеш при татко и да му обясниш какво правиш тук горе. – отвърна Филип.

Ерик скочи от леглото, нахвърли се на Филип, притискайки го до отсрещната стена.  Погледна го и го изгори  с черен поглед.

-         Какво си направил, по дяволите? – попита.

Филип поклати глава,  уж не разбирайки, подигравателно. После се изсмя

-         Какво да съм направил? Да не мислиш, че никой отникъде не те гледа.

-         Слушай – започна Ерик  -  Не знам какво мислиш да правиш, но с мен и Джоузи няма да се занимаваш, просто защото това си е моя работа, теб не те вълнува, не е възпитано да се месиш в чужди работи  и...

-         И защото си по-голям ли? – отвърна Филип. 

          Той се отскубна, хвана Ерик за гърлото и го запрати на другия  край на стаята. Ерик се удари в стената  и падна на пода. Когато понечи да се изправи, Филип  стъпи с крак върху гърдите му. На Ерик му се стори, че вижда собственото си протеже в лицето на брат си. Абсолютно същият, както когато самият той, Ерик, беше силен, мразещ, безсмъртен в своето величие... После баща му създаде негово копие от него самия. Да, Филип бе създаден  от катранената кръв на брат си, точно преди Ерик да загуби битката с Улфо  и половината от безсмъртието му да бъде отнето. Сега Ерик беше по-слаб от Филип, можеше да чувства, да мисли трезво, докато брат му бе неговото копие в миналото. Всичко това той виждаше в очите на Филип, братът, когото той обичаше безкрайно много, но и също толкова горещо мразеше, защото знаеше, че това бе негов минал образ. Едва ли Филип подозираше каква сила притежава, но едва ли баща им щеше да направи нещо, за да отключи тази сила, поне не на този етап, когато тялото на Филип беше още младо, крехко и неопетнено.

-         Махни се от мен, Филип. – каза той спокойно, продължавайки да го гледа в очите.

-         Поне си признай, че тя е специална. – отвърна Филип.

-         Както вече ти казах, аз я обичам.

-         А знаеш ли какво би ти коствало това, а? Знаеш ли колко можеш да постигнеш, ако нея я няма.

-         А ти знаеш ли  колко мога да постигна, докато тя е с мен? – каза Ерик, усещайки надигащия се гняв у него.

-         Определено не можеш да си върнеш другата половина от Улфо.

     Ерик понечи да се изправи,търсейки някаква сила да се отскубне от брат си.

      - Замислял ли си се, че може би не искам да си я  връщам проклетата половина. – Повиши тон той, като се вдигна и  отново закова Филип до стената. Приближи се до него и   дъхът му изгори лицето на Филип. – Замислял ли си се, че съм намерил друга основа, върху която да стъпя и да забравя какво ми причини той.

      - Ти сам си падна в капана, братко. – заяде се Филип. – Нали виждах какъв егоист и самонадеян глупак  беше и в стремежа си да се докажеш, се  опита да победиш Улфо. Казвал ли съм ти, че той неслучайно е дясна ръка на баща ни.

       Ерик пусна брат си и се завъртя с гръб. Филип застана зад него, шепнейки в ухото му.

-         Ерик, ти дори  не знаеш кой си. Но аз знам, остави ме да ти помогна да върнеш това, което копелето ти отне. – той сложи ръце на раменете на брат си.

  Ерик поклати глава в знак на отрицание.

-         Не си ти този, който ще решава кое е добре за мен  и как трябва да се справям  оттук нататък. Нито пък си този, който дори и да исках да си върна половината, ще ми помогнеш. Малък си, Филип. Не знаеш, дори не можеш да си представиш какво би ми коствало, дори ако пробвам.

Филип се подсмихна.

     - Ето, виждаш ли, глупак такъв. Толкова си самовлюбен, че не виждаш по-далеч от възможностите си. Тази  Джоузи ти е промила мозъка... – развика се Филип – не, промила мозъка е прекалено банално и не може да те опише каква развалина си в момента.

      Ерик се обърна с лице към Филип и го погледна съвсем безразлично, сякаш не го  беше чул

-         Филип... – започна той. – спри да се опитваш. Ти си мой брат и те обичам, но повярвай ми, опиташ ли се да ù навредиш, ще те пратя в най-тъмното кътче на Ада, където ще взема всичко от теб. Всичко! Сега се махай и повече не  повдигай темата.

      Филип тръгна към вратата и секунда преди да излезе, чу брат си да му казва:

-         Това не е молба, Филип.

    А той само се подсмихна и  излезе.

     Слизайки по стълбището, Филип вдигна глава и през входната врата влизаше Джоузи. Тя го погледна и лицето ù светна.

-         Ерик, ти си станал. – тя забърза крачка, за да го прегърне.

     Филип я целуна.

-         Да си вземем кафе и да се поразходим.  – каза той.

      Тя се съгласи и  двамата излязоха.