Есента никога не е била по-жестока към полумъртвите дървета. Силният северен вятър духаше с всичка сила и разпиляваше листата им из въздуха. Беше толкова мощен и постоянен, че съсухрените им фигури обикаляха из хоризонта като ято гарвани, усетили задаващата се буря.
Искаше ми се да е декември, няколко дни преди началото на празниците. Винаги съм обичала средата на този зимен и суров месец. Всъщност, колкото мразя тези празници, толкова и ги обичам. Еуфорията и желанието да настъпят по-бързо е едно от най-хубавите чувства, които съм изпитвала, но ненавиждам носталгията, която плътно ги следва. Сякаш докато настъпят, са твой стимул, да живееш, да се усмихваш, да вършиш работата си добре, а непосредствено след тях се чувстваш празен, ограбен.
В навечерието на бъдни вечер ми се наложи да изляза до магазина, времето беше меко, а около мен всичко бе невинно бяло. Вървях по познатия път, а от другата му страна вървяха двойка влюбени, прегърнати силно. Въздъхнах... Откакто се помня, гледката на подобна романтичност, стабилност и щастие винаги ме е карала да ревнувам. И този път случката не направи изключение. Момчето вървеше, стискайки красивата си любима. Изведнъж спряха... Той нежно докосна врата ù с дясната си ръка и я целуна. Не можех да сваля очи от тях. Сетне отлепи устните си от нейните, пусна ръката ù, вторачи се в нея и запита на висок глас:
- Вярваш ли ми? - гласът му трепереше... Сякаш този наивно влюбен човек криеше някаква голяма тайна, която едвам чака да бъде разкрита.
- Вярвам ти сляпо и безвъзвратно! - отвърна сигурният и нежен женски глас.
За миг всичко утихна, сякаш и вятърът спря да движи снежинките... Мъжката фигура се сепна, ръцете на момчето се свиха и бръкнаха в джобовете на черния балтон. Последва изстрел, който отекна из целия празничен град. Тишината и спокойствието бяха нарушени от дрезгав глас, който вече не трепереше:
- Именно тук грешиш... - сякаш прошепна строго и наказателно. Мъжът прибра оръжието си, усмихна се и продължи по пътя си, оставяйки тялото да се гърчи в снега. Топлата кръв разтопи бавно снежната покривка и обля начупените плочки на тротоара.
А аз - аз се облегнах на близката ограда и гледах отстрани. Сърцето ми щеше да изскочи... Само за няколко стотни от секундата ревностното чувство, преди овладяло цялата ми същност, беше изчезнало завинаги... Не можех да сторя нищо... Чувствах се подвластна на житейски урок, който в този момент нямах смелост да разбера... Имах чувството, че векове съм седяла, гърчейки се до оградата, докато събера смелост да набера номера на бърза помощ...
Няколко години след ужасната случка отново пазарувах за коледните празници, вече ужасната случка беше избледняла в съзнанието ми. За този период от време бях успяла да убедя себе си, че съм станала неволен свидетел на една драма, която в последствие няма да има никаква роля в живота ми. Вървейки по пътя, се сетих за случилото се, в следствие на което сънувах сън идната нощ... Сънувах всеки детайл от видяното, а когато се събудих, открих нещо, което тогава не се бе запечатало в съзнанието ми, но сега зееше ясно... Жестокият мъж носеше бяла шапка с много интересна червена и синя бродерия, личеше си, че е плетена специално за него... Когато се събудих изпотена от този кошмар, скочих като ужилена от леглото и отворих гардероба, докато любимото ми същество спеше непробудно... Затънтена, на най-долния рафт седеше шапката от съня ми... Имах чувството, че беше жива и се взираше в мен... Цялото ми тяло се разтрепери.
Мъжът ми беше убиец. Колкото до мен - аз предпочитах да остана само с подозрението... Мислех си, че след това разкритие никога няма да му позволя да ме докосне, но с годините всичко избледня, благодарение на постоянните ми усилия да излъжа себе си. Един ден, обаче, лъжите свършиха. Лежахме на леглото, сгушени един в друг, а после последва „Вярваш ли ми?”, с отговор от тишината...
© Екатерина Маркова Todos los derechos reservados