Баба Гичка се прибираше засмяна. С удоволствие би си подсвирквала с уста, но не можеше. Нямаше предни зъби и не подхождаше на нейните години. След обучението в читалището, вече бе готова да се справи с новото чудо на техниката - интернет. От седмица обикаляше лъскавият си лаптоп копнееща като дете в сладкарничка. Беше й подарък от внукът в Лондон и не можеше да се нарадва. То хубаво ама, не можеше и да го използва! Сега се чувстваше като воин пред жестока битка. Щеше да победи, защото беше умна и схватлива ученичка.
По пътя за в къщи се отби в селската бакалия. Купи си малко патронче ракия, ей така за кураж и да полее бъдещите си нетни успехи. Преди време обичаше да сръбва с нейният съпруг, но вече вдовица, бе забравила семейния навик. Щеше да пийне само за смелост не, че й липсваше.
Незнайно защо бе настроена любовно-закачливо. Имаше усещането, че й предстоят нови, неповторими емоции.
С наперена походка подмина дядо Дечо. Прииска й се да му намигне, но бързо се отказа. Беше нейна стара тръпка, но не живееше сам. Вече петдесет години баба Мара го обгрижваше, нямайки намерение да го остави в ръцете на друга. Говореше се, че той е единственият мъж в селото, който не е изневерявал! Късметлийка!
Въздъхна.. Почувства умора в коленете, но беше пристигнала. Малката й варосана къщичка се усмихваше приветливо. И тя като стопанката си незнайно защо беше в настроение.
След час баба Гичка имаше фейсбук регистрация с актуална снимка отпреди трийсет години. Отпиваше от силната ракия и си мечтаеше:
- Както ми пари тази пущина, така и аз мога да запаля някой мъж по мен. Едва ли е трудно.
Подсмихна се. В умът й се въртеше вицът за попадията - вдовица, която си търсила любовник. Притеснявала се от хорските приказки и затова пуснала изкъпано и нагиздено прасенце в селото. Хората му се смеели и одумвали три дни, а после го забравили. Разбрала, че клюките са до време попадията си хванала мъж.
- А в нета? Кой, ще ме помни и обсъжда?! - врътна лукаво очи баба Гичка и влезе в действие.
Подходящата снимка привлече желаните ухажори като пчелички на мед. За съжаление имаше разминаване между търсене и предлагане. След осъществените срещи нищо не се получи. Кандидатите си тръгваха разочаровани от нейния външен вид.
- Търсят си развлечение. Аз не съм за един ден. - утешаваше се тя насочвайки се уверено към следващият ухажор. Въпреки завидният й оптимизъм, нещата вървяха зле. Някои от бившите й фенове започнаха да предупреждават останалите каква е в действителност. Появиха се жестоки присмехулници, които открито я обиждаха. Разбрала, че е разкрита баба Гичка реши да се покрие.
- Всяко чудо за три дни! Всичко ще отшуми както при попадията. - надяваше се тя.
Но времената бяха други. В нета паметта беше вечна, жадна за клюки, нестихваща. Тя се впиваше като пиявица и не изпускаше никой дори след сетния му дъх. Там всяко събитие се украсяваше, преиначаваше добивайки уродливи размери. Години след това мъжете се шегуваха:
- А, бе внимавай с твоята виртуална хубавица! Да не стане като с баба Гичка. Ето ти линк за нея...Така и не успя да си закрие фейса и да хване някой балък...
А баба Гичка? Живееше в малко, планинско село, щастливо с брата на дядо Дечо. Той беше напуснал града и съдбата милостиво ги бе събрала.
Така и не разбра, че е останала завинаги известна в нета. С времето беше забравила дори паролата си.
© Катя Иванова Todos los derechos reservados