Мич вече беше станал, когато съобщиха за атентата срещу Негово Величество. Увеличи говора на телевизора.

- А сега да дадем думата на Негово Величество, Принца на Папуа.

- Искам да изкажа своята благодарност към госпожица Барбара Даг. Ако не беше тя, сега аз нямаше да съм жив! Тази смела жена пое куршума, предназначен за мен! За наше щастие, е в болница без опасност за живота ù. Благодаря Ви, госпожице Даг!

- А сега давам думата на шефа на полицията - г-н  Принсли. Господин Принсли, какво ще кажете по случая?

- Вече заловихме мъжа, който стреля. Казва се Кадир Юсуф Дали. Член е на една терористична организация, която пое отговорността за атентата. Вече е предаден на съдебните власти. - Мич изгаси телевизора. Облече се набързо и погледна часовника си – бе едва девет и петнадесет. Имаше време да отиде до болницата. Излезе навън и хвана първото такси.

  В болницата имаше много репортери, които чакаха да бъдат допуснати при нея. Той ги заобиколи и се спря да попита една медицинска сестра.

- Аз съм приятел на госпожица Даг. Моля Ви, кажете ми какво е състоянието ù... мога ли да я видя...

- Вие сте?

- Мич Блестър.

- Не мога да Ви пусна...

- Моля ви, тя е единственото ми близко същество тук и искам да зная как е... добре ли е... в съзнание ли е...

- Да, добре е и е в съзнание. Куршумът е преминал през рамото ù. Загубила е повечко кръв. Сега се възстановява. Ще съобщя за Вас.

- Ще съм Ви безкрайно благодарен... - Мич изглеждаше толкова притеснен, че медицинската сестра след малко се върна, облече го в зелени дрехи и му показа стаята  на вторият етаж.

- Не се задържайте много при нея... има нужда от сън, за да се възстанови по-бързо.

- Задължен съм Ви, мис... - Мич плахо пристъпи в болничната стая. Тя лежеше на самотното легло в стаята. Едната ù ръка бе бинтована заедно с рамото и обездвижена.

- Господи! Добре ли си? - тя се усмихна като го видя и някак си живна.

- Мич?! О, колко се радвам да те видя... Не очаквах...

- Щом чух по новините и веднага дойдох... - той се наведе и нежно я целуна по челото. – Купих тези рози от хотела за теб...

- Много си мил... Ще те помоля обаче да ги сложиш във вода.

- Какво стана там? - той постави цветята във вазата и ги сложи на прозореца.

- Не разбрах и аз... – тя се усмихна. - Излязох от колата и се обърнах да снимам принца и... тогава усетих как нещо прониза рамото ми. После паднах върху принца, който ме изблъска на земята и чух втори изстрел. Скрих се зад една кола и направих снимки.

- Копеле... - изсъска Мич

- Моля?

- Нищо... сега как си? Боли ли те много?

- Добре съм... ще мине...

- Толкова се притеснявам за теб... - той се наведе и я целуна нежно по устните. Ток премина през телата и на двамата. - Не искам да те изгубя сега... точно когато те намерих... - той я галеше по главата и отново я целуна нежно. - Май... тази вечер срещата ни ще отпадне?

- За съжаление...

- Е, аз съм намислил една изненада... Сега ще ме извиниш, защото имам среща. Трябва да поработя малко, но ще се върна! Ти си почивай и ме чакай довечера!

- Добре.

- Ще те помоля да предупредиш персонала за мен, защото не искат да ме пуснат при теб.

- Ще го направя.

- Между другото долу чакат много журналисти за разговор с теб. А принцът ти изказа благодарности по телевизията. Така че отново си знаменитост. - той ù се усмихна и ù намигна. - Ще ме чакаш, нали? - наведе се и отново я целуна.

- Ще те чакам - тихо каза тя.

- Сега си почивай! Чао до после... - каза той и излезе. Тя гледаше вратата доста време след него. Докато телефонът ù иззвъня.

- Как си, мила? - чу познатия глас на Синди.

- Била съм по-добре...

- Не мога да дойда при теб, но... съм с теб.

- Зная...

- Какво ти е?

- О, Синди, мисля, че съм влюбена...

- Стига бе! Скъпа, той не е ли прекалено голяма лъжица за твоята уста? Е, вярно с неговите пари и положение... ще си принцеса все пак...

- Какво? Не, не си разбрала...

- Как?

- Не е този, за когото си мислиш.

- Как така? Кой е тогава? Не е ли принцът на Папуа?

- Не, миличка... този господин колкото и да се прави на влюбен и да ми се натиска, няма да го огрее в близките сто години.

- Защо? - с недоумение попита Синди.

- Когато стреляха, аз неволно застанах пред него да го снимам.

- И?

- Когато ме улучиха, аз залитнах отгоре му, а той вместо да ме хване, ме изблъска на земята и хукна към храма. Почувствах се като ненужна вещ. Употребена и захвърлена...

- О, миличка, не преувеличаваш ли? Все пак си в шок!

- Стига, Синди, не мога да разбера как въобще ми праща цветя и с какви помисли само... Стаята се напълни с кошници. Ще започна да кихам от тях.

- По-добре ги подарявай на персонала на болницата. - двете се засмяха.

- И... кой е човекът? Ще ми кажеш ли на края?

- Мич...

- Аха... Онзи грубиян?

- О, Синди, той не е грубиян... той е толкова мил и ме разбира някак си... все едно предугажда желанията ми...

- И?

- Обеща ми да дойде по-късно.

- Аха... не е при теб? Знаех си, че е грубиян...

- Не... Беше при мен преди всички останали, но имаше важна среща и отиде да поработи. Довечера ще дойде пак.

- Май съм се заблудила...

- Да, така е.

- Добре, миличка, ще затварям, че шефът ме вика. Целувам те. И да оздравяваш!

- Благодаря. Целувам те и аз. - Боби затвори. Мислите ù литнаха в незнайна посока. А очите ù се затвориха и тя заспа.