10 ene 2013, 18:16

Златан за едно лято 

  Prosa » Relatos
655 0 2
18 мин за четене

(На племенницата ми Катя)

  Вуйчо ми беше такава скица, че откъдето и да го погледнеш, все нещо ще те изненада. Името му беше Страшимир. Обаче кой ли го викаше с това име. Като се почне от Страшко, Мирко, Мире, та се стигне до Златан. Къде Страшимир, къде Златан! Макар че просъществува едва едно лято, то донесе много емоции и спомени.

  Но да я подкараме наред. Златан беше някакъв герой от книга за партизани. Нищо не помня от нея и едва ли щях да запомня описвания партизански командир, ако не бяхме чели книгата заедно с вуйчо Страшко. Тогава с братовчедка ми Райна мряхме от желание да се докараме пред Страшко като яки момичета, които нямат страх от нищо.

  Така се роди наш Златан.

  - Е, като сте толкова ербап, хайде да сформираме отряда – и на риболов.

  По онова време вуйчо беше страстен въдичар, ама като се замисля, той беше страстен във всяка работа. Хеле пък ако сформираше и отряд за бързо реагиране, в който неизменно влизахме аз и кака Райна! По неписан закон той беше командирът, шефът и всичко, що издаваше команди. Ние пък се кефехме да сме под мъдрото му ръководство. Зер, сам Страшко, а не някоя пенюга ни дърпаше юздите.

  Та така… Щом искаме приключения, не кой да е, а сам Страшко ще ни командва.

  - Стягайте раницата, носи се слух, че рибата кълвяла като луда! Само да метнеш въдицата и рибите се избивали коя първа да налапа червея. Даже и на гола кука се хващала. Не се старайте много, не се товарете.

  Струпахме багаж, от който Страшко отбра палатката, два самуна хляб, малко сирене, домати.

  - Аз като говоря, кой ли ми те слуша! – скастри ни той и обърна палачинката. – От сега не съм Страшко, а Златан. Отрядът да се мобилизира и да набави всичко необходимо за приготовление на всякакъв вид риба. Толкова риба ще ядем, че накрая главите ни ще светнат от фосфора. Ще поумнеете, отличнички ще станете! Олио, тиган, тенджера, сол, зеленчук са супата…

   И така, отрядът, начело вече със Златан се затътри към прословутия язовир, където рибата плуваше досами брега, в очакване на нечия въдица, в случая на Златановата. Той мъкнеше палатката и такъмите, а редовите отрядници се гърчехме под товар от одеяла, провизии и разни рибарски принадлежности.

  Какъв беше тоя маршрут, не знам, но всеки завой пред нас беше именуван „Завоя на надеждата”, след който идваше и „онова” място с парада на рибите. Обаче завоите на надеждата се редуваха, а онова място, където рибата се тълпеше в очакване на въдичаря, все го нямаше. Е, в крайна сметка стигнахме – с изплезени езици, озверели от глад и жажда, уморени до смърт. Да се чудиш да ядеш ли, да се тръшнеш да спиш ли.

  - Отряд, мирно! – опита се да внесе ред Златан или Страшко.  

  - Какво ти мирно, какъв ти отряд… каталясахме…

  - Айде сега, каталясали! Ами ако наистина бяхте в отряд?

  - Ама не сме. Щото сме малолетни и се уморихме. И сме гладни!

  Както и да е… Все пак, на едната баща, на другата вуйчо. Милост има! Стъкмихме набързо палатката, Златан награби рибарските такъми, а ние се отдадохме на вегетарианско. Ядем като невидели.

  - Давай да ометем колкото можем, та татко да се хване усърдно за рибарлъка, – подкокороса ме кака, ама къде ти – един корем. И кой да предположи, че запасите са нещо много необходимо, особено когато на километри няма никакъв магазин. При мисълта, че някой трябва да отиде в селото за хляб и сирене душите ни притреперваха.

Два дена Страшко или Златан клеча в заливчето. Два дни ни увещаваше, че рибата е на път да се върне. Нямало начин, щом един път е обикаляла тъдява, пак ще дойде. Заливчето било само за рибарлък, а рибите мрели за такива местенца.

  - Мрат, ама и ние сме на път да умрем от глад! – правехме сравнения с кака, но кой да чуе. Разсъжденията върху навиците на рибите бяха толкова задълбочени, че не ни оставаше нищо друго, освен и ние да чакаме някоя по-проста риба да клъвне.

  На третия ден нямаше ни една троха. Риба – също. И точно, когато Златан реши да вдига отряда и да се оттеглим безславно, се случи чудото. Е, не, не е клъвнала риба. Къде ти! На залез слънце чухме как Златан крещи, като че се бори с цяла глутница побеснели кучета. Не разбрахме кога отърчахме с кака и… що да видим. Златан или Страшко крещи към язовира и аха, да се хвърли във водата.

  - Огромна риба, мамицата ù! Отмъкна ми въдицата! Има, има риба! Чудовище, не риба, отмъкна я, ей! Въдицата ми! Най-хубавата, отвлече я като гладно куче салам.

  - Не се ядосвай, Златане! Нова ще купиш! Айде да си тръгваме! Че и храна няма! – обяснихме за пореден път ситуацията, а Златан ни изгледа кръвнишки:

  - Какво, да тръгваме? Сега, когато знам, че звярът е тъдява! Когато имам доказателство, че огромна риба се мота тука? Когато ми отмъкна въдицата? Ни-ко-га! Стоя тука до второ пришествие и ще я хвана, та ако ще турско да стане!

  - Ама ние сме гладни…

  - Ще търпите! Ако бяхте партизани, и сено щяхте да ядете! Тука ще стоим, рибата ще хвана. Ще ми падне, няма къде да иде!

  - Ама виж колко много вода, па и не си само ти будалата тук. Видяхме още дузина като теб.

  - Будала! Вярно, че ще съм будала и си тръгна оттук, без да хвана звяра! Ама не съм  и оттук не мърдам! И вие с мен!  Кръгом марш в палатката и да не съм чул оплаквания, че съм бесен!

  Боже, простенахме мислено, виж какви създания си направил. То бива разнообразие, ама тук се беше престарал в наивитета. Айде, да не казваме глупостта! Че коя риба ще дойде втори път да се хване на въдицата на същия рибар! Сигурно ще я загризе съвестта, ще наднича над водата и като види будалата, свит под мушамата, ще ù стане тъжно и ще си каже: "А бе я аз да му се хвана на въдицата, стига е страдал човечецът!" Да, бе!

  Слънцето вече се търкулваше зад водоема, пиявици се мотаеха из стомасите ни, Златан беше като разярен бик, храна няма, няма какво да пържим, няма и киселец чорба да сварим. Пълна трагедия! Отива към бунт и неподчинение на ръководството, а това винаги намирисва и на преврат. Хубаво, ако го свалим от власт, кой ще командва, кой ще влачи целия багаж? Щото обмисляхме да вдигнем и палатката и да го оставим по мушама и такъми. Да стои, ако ще, до Нова година! Ама нали ви казах, на едната баща, на другата – вуйчо! Оставя ли се жив човек на произвола на рибарските страсти!

  - Вие лягайте, а аз оставам дежурен. Ще хвана звяра!

  - Ама…

  - Сус, да не съм чул звук!

  Златан или Страшко взе черната мушама, отвори нов пакет с цигари (тогава пушеше) и настървен замята въдиците към мястото, където според него го очакваше огромното туловище на водния звяр. Рибата, която беше накърнила достойнството му, заслужаваше наказание! Пустият му вуйчо, с кой акъл си мислеше, че тая риба е толкова проста, та два пъти да му се хване на въдицата.

  Хубавото беше, че в палатката се ширехме двете с кака и можехме на воля да разсъждаваме върху рибарските страсти на Златан, да го одумваме и негодуваме срещу командирските му способности. То, да бяхме пълнолетни, да вдигнем вече обсъждания от нас бунт, ама сега къде ти! Бунтът ни ще е нелегитимен, незабелязан и най-вече – неефективен. Затова беше по-добре тихо да мърморим срещу него, а когато го видим, кротко да показваме грешките в началническите му решения. Каквото и да беше, положението стремглаво се свличаше към критично…

  На сутринта няма хляб, няма домат, няма троха сирене. Няма нищо. И риба няма. От онзи звяр ни следа. Златан дреме превит от две над въдицата и ни теши:

  - Няма я тази нощ, но в живарника има две-три рибета. Няма да ни нахрани. Ама ако зазлеем хептен, теглим им олиото!

  - Зазляхме, бе Златане! Зазляхме, та вече няма накъде! – примоли се кака Райна и кой знае откъде, набра сили да се опълчи: - И да сме наясно. Бунт решихме да вдигнем! Това вече не се трае! Ти баща ли си, вуйчо ли си, командир ли си? Отрядът ще измре, а ти клечиш тука. Като измрем от глад, кого ще командваш, а? Но край!

  Фръцнахме се и бегом към палатката. Оклюмахме не на шега. Заплахи не действат, опити за преврат – също. И изведнъж… изведнъж разбрахме значението на стиха  „Изведнъж Радецки пристигна с гръм”. В случая баба ни Станка. Без гръм, а тихомълком и през шубраците.

   Гледаме с кака, нещо се движи. Ха, да не е някоя сърна, заек или нещо друго за ядене! Очите ни на ластик към гората, а от там се задава една голяма лепенешка (така казвахме на листата на репея). Под лепенешката главата на баба – пази се от слънцето, че имаше високо кръвно и стриктно спазваше заръките на доктора да не яде мазно, салам и на обед да почива. А на лицето ù вечните и усмихнати очи. Този път обаче беше стресната.

   Като ни видя, очите пак придобиха вечния си закачлив вид:

   - Деца, къде сте, море? Изпопребих се да ви диря? Уж за ден-два тръгнахте, а четвърти ден ви няма.

   - Ураа, ятачката пристигна!

   В ръцете на баба имаше огромна бохча, в която със сигурност не си носеше плетките.

  - Давай, бабо, давай храната! Златан, Страшко де, виси на язовира. Не е гладен. Да стои, че чака голямата риба. Не го притеснявай, не го разсейвай, ами сядай да ядем!

  И се почна то!

   - А бе притесних се – излагаше стройната си и аналитична мисъл баба. – Правя сметка, че ви няма, храна нямате, а и Мире ( за нея Страшко  беше Мире) е един рибар... То, ако е сам, да си троши главата, ама и вас затътри…

  - Тъй, тъй, тъй, бабо! Не е рибар! И нищо не е уловил! Две-три рибета имал в живарника, ама и тях не дава, че били малко, а ние издивяхме от глад. Да му се караш, ама не казвай, че сме те подкокоросали. Оплакваме ти се като на жена. Само за сведение и назидание. Добре, че беше ти, иначе – гладни умираме… Спасителка си ти, не само баба!

  След малко и великият рибар Страшко дойде. Усетил, че има нещо, па и му замирисало…

  - Знаех си, че имаме верни ятаци! – изпъчи се той. – Това е, командир злато си имате, а не просто някакъв си Златан! Уредил съм тил, ятаци, храна за критичен момент…

  - Осигурил си трънки! Айде да взимаме рибетата и да си вървим.

- А не! Само това не! Докато има храна, тук ще стоим и онзи звяр ще хвана! И да не съм чул повече мрънкане! Свърши ли храната – вдигаме отряда и обратно в базата.    Останалите два дни минаха в добро настроение и работа на храносмилателните ни органи. Баба беше надминала себе си. Чудесии, а не храна! Тенджера с боб, баница, сирене, хляб, варени картофи… Излежаване под сенките, спане, разходки и най-вече дразнене на рибарите. Щом минехме край някой от клетите създания, изказвахме на висок тон констатациите си, че няма как да има толкова прости риби, които да се хранят от въдица. Ама щом има такива, които го вярват, пък да си клечат, тяхна си работа… Понякога ни се караха, но повечето се задоволяваха само да ни изгледат смръзващо!

Когато и храната от баба Станка беше опустошена, дойде мигът на заветното оттегляне от бивака на отряда.

- Е, няма повече да ви мъча – даде отбой Златан. – Вземаме рибетата и… все за една чорба ще има.

  Вуйчо хвана връвта на живарника и го задърпа към себе си. Ние чакаме да видим като какви риби е хванал и колко гъста чорба ще ядем.

  - Я, ама тия гадини ми прояли живарника и избягали! – ококори се Страшко. На така наречения живарник зееше дупка, през която пленените риби бяха хванали пътя към свободата.

  - А ние на кого разправяхме, че рибите на се прости колкото рибарите – успокоихме го от сърце и нарамихме черната мушама, с която Страшко дежуреше нощем в очакване на язовирното чудовище.

   До селото все за това говорехме. Златан беше отново произведен в Страшко и си траеше. Само от време на време мърмореше, че тази риба все някога ще му падне.    „Звяр, ей, такъв звяр само на книга има…”

   След няколко дни усетихме, че Страшко взе да не го свърта на едно място. Усмихва ни се, хвали нашата сплотеност и находчивост. Попипва мускулите на ръцете ни и констатира как сме заякнали. Естествено, благодарение на неговия всеотдаен труд по закаляването ни.  Той хвали, ние даваме заден.

 - Какво толкова пък сме заякнали. Ние не дърпахме въдицата, не ловим водни и други зверове. Ти, ти си героят, якият и работягата! Тебе няма равен! Ние сме едни прости членове на четата.

 Така си наддумвахме и се дебнехме като котка и мишка. В случая – котарак и две незначителни мишлета, които няма как да надхитрят и надскочат стратегията на котарака. Така и се случи. Една утрин Страшко ни събуди и обяви, че този ден е Златан. С други думи, да не се излежаваме, да излапаме набързо по една попара и да сме на пълно разположение за осъществяване на някакъв негов замисъл.

  На масата нямаше пакети с храна, нямаше палатка, нито раници или торби.

  - Я си подложете по-стабилно, че да знаете каква работа съм измислил! Не работа, а паметник във вечността!

  - О, не! Никакви гробища, никакви паметници! – измрънка кака Райна. Аз си траех.

  - Не бе, Райне, тук ще го сътворим това нещо. Заедно ще направим пътека от улицата до стълбите на къщата. Не ви ли омръзна да газите в калта, да се хлъзгате в кишата, да дишате прахоляк? – и без да дочака отговор, който за нас беше ясен, че не, не ни е омръзнало, защото сме си сложили специални камъчета, по които стъпваме, Златан отговори: - Омръзна ви, на вас и на всички нас, затова днес ще направим пътеката. Аз, естествено, ще съм технически ръководител и главен майстор. Вие ще носите камъни в кофи. И съм ви избрал близко място, няма да ви оставя да се бъхтите чак до реката.

  - Е не може ли ние да сме майсторите и ръководителите, а ти да носиш? – изрепчи се кака, която като дъщеря на Страшко имаше право и да се репчи. Аз я подкрепих мислено.

  - Да знаеш да правиш кофраж? Да можеш да редиш камъни и да ги нивелираш? Бетон да можеш да забъркаш? Не можеш!

  Което е вярно, вярно е. В онзи момент нито една от двете не беше на ти с тези дейности. Затова излапахме попарата и се замъкнахме при кофите.

  - Е, да не е пък цял път, пътечка някаква – реши да внесе спокойствие в редицата от двама труженика кака Райна. – За колко няма да домъкнем камъните. Струпваме ги, Златан да си реди, а към обед ние отпрашваме на реката да се къпем.

  Златан или Страшко нищо не каза. Само се подсмихна под мустак, а значението на това подсмихване разбрахме чак на залез слънце.

Първите кофи бяха с по два три едри камъка, бързаме тонаж да докараме.

  - Искахте ръководители и майстори да ставате! С тия скали как ще правите пътека? Дребни, дребни носете!

  И се почна! Носенето де. Напълниш половин кофа и влачиш. Дотътриш се за следващ курс, пак пълниш и ровиш за по-дребни, че Златан едрите така или иначе ги изхвърляше. Мина обед, пладне настъпи, жега, даже птиците се скриха из дърветата. Само ние като някакви работници на египетските пирамиди, влачим кофите. То пък за беля камъните бяха на сянка, та нямаше как да мърморим, че ни пече.

  Децата се изнизаха към реката, привечер се прибраха мокри и загорели, цвърчаха радостно, разказваха как са се бухали във водата и съжаляваха, че сме пропуснали такъв страхотен ден.

  - Да, ама ние правим пътека, паметник ще остане. Ще пребъде във вечността… - обясненията ни не впечатлиха никого. Най-малкото ние си вярвахме. Но пътеката стана. Здрава се получи. И днес, когато освен мен, вече няма никой от строителите на този велик обект, тя си стои там. Ходят по нея деца и внуци на кака Райна. Така приключи тази офанзива, но не и лятото.

  Минаха още няколко дни, баба готвеше постно, ние нагъвахме каквото има и бяхме прещастливи. Толкова, че Страшко отново се превърна в Златан.

  - Измислил съм много приятен поход!

  - Ама…

  - Пак ли ама! Няма ама, няма мама! Слушайте какво съм измислил. Джанките узряха и както е редно, трябва да отидат в казана за ракия. Но първо трябва да ги наберем…

  - Че какво ги разтягаш, вземай раницата и отивай на Чукара да береш, освен това ние ракия не пием. Дори и джанки не ядем – изложи мнение кака Райна. Само го изложи, без да бъде чуто, защото Страшко, превръщайки се в Златан, продължи:

  - Нали знаете Манастирчето извън селото, по пътя към Друган.

  - Е?

  - Та по тоя път има една джанка, казвам ви, цял исполин! Расте до поточето, няма нищо около нея и се е угоила като коледно прасе. А джанките са като яйца. Вместо да ходим по Чукара да берем дребосъка, отиваме към Манастирчето и берем едрото. Хем разходка, хем и полза!

  Да разубеждаваш Страшко в такива случаи е напълно безполезно. И не че беше любител на ракията – пийваше чат-пат по малко, ама традицията, традицията трябва да се спазва и ние влизахме в тая игра. Традиции – берем, после мачкане, джибри и варене на казана, в което традиционно участват само мъже. Като изключим леля ми, която беше казанджийка и отбираше от ракия.

   Знаехме къде е Манастирчето, някакви си 4-5 километра, баш нас да стреснат! А да вървиш в поход със Златан беше приключение. Разтягаше локуми, ние се правехме, че вярваме, превивахме се от смях… Пътят беше равен, виеше се сред два полегати баира и нямаше нищо, което да спре набелязания маршрут.

  Най-после в далечината се показа заветната джанка. Което е вярно, вярно е – отдалеко се виждаше огромно дърво, толкова огромно, че никак не приличаше на пършивите джанки по Чукара.

  - Нали ви казах! Огромна е…

  - Като оная риба, а?

  - Нали се разбрахме! – скастри ни Златан. – На тая риба ще ù дойде редът. В язовира е.

  - И само тебе чака, ха-ха-ха. Сън не спи и само яде да наедрее още повече. Та като я хванеш, да ти се реваншира!

  - Смейте се вие, ама… Айде, стига вече! Да се съсредоточим върху джанката.   Добре, че взех повечко торби! От една джанка чашка ракия ще излезе, такива ми ти работи ще се случат.

  Скоро бяхме до въпросната джанка. Наистина голяма. Да се не начудиш как е успяла да порасне толкова. Но имаше и една непредвидена подробност. Джанката беше одрусана! Някой не беше предвидил, че великият рибар, превърнал се в джанкар, ще идва да бере плодове и ги одрусал, ама до шушка. Само на върха се мъдреха няколко и което си е вярно, едри бяха! Страшко или Златан се разбесня отново:

 - Е това ако не е заговор срещу мен! Рибата избяга, джанката одрусана, Божеее, какво още си ми подготвил!

 - Ей го Манастира, ходи го питай! – упътихме го по предназначение ние и въздъхнахме с облекчение. Няма да носим нищо! Остана ни една хубава разходка!   Е, както винаги, Златан си имаше резервен план.

  - Не се хилете! На 2-3 километра от тук има джанкова гора. Не са толкова едри, ама са много. Без джанки няма да се връщаме!

  -  Ама…

  - Ей, откъде тоя навик с това ама! Няма ама, казах! Пийте по една вода до Манастирчето и ходом марш към джанковицата.

  Каквото и да е, все днес ще се върнем, нямаме палатка, нямаме невъзпитана риба за ловене, все ще се приберем. За градината от джанки вуйчо не беше излъгал. Имаше я и не беше обрана. Ма и кой да ги бере тия дребосъци? Същите като и на Чукара. Само че тези ще ги мъкнем от километри, а ония бяха под носа ни. Е, да не нервираме и без това намусения Златан, взехме пръти и почнахме да млатим. Напълнихме раниците и торбите и обратно. Само че… няма песни и закачки, няма дори подмятания за огромната риба. Нито за одрусаната джанка. Превити под товара, едва кретаме.

  Както и да е. Довлякохме се криво-ляво до заник слънце, тръшнахме джанките и без да сме се наговорили, отсякохме категорично:

  - Край, няма вече Златан! Напускаме отряда. Ако ти трябва, намери си други. Ние дезертираме окончателно. Да дебнем някаква риба, да мъкнем джанки от джендемите – не, не и не! Виж, пътеката си я бива…

  Страшко се усмихна и каза:

   - То… и лятото свършва. Ще видим другата година дали няма да ме молите пак да съм Златан! Ама тогава аз ще си помисля!

  Другото лято се сещахме за името Златан само когато искахме да си правим майтап с него. Пък и бяхме с една година по-големи, не вървеше да си играем на отряди и командири. А и момчетата вече ни закачаха…

Латинка Минкова

 

 

 

 

 

© Латинка Минкова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Благодаря много!Ех, спомени...първа си отиде от света кака, после вуйна, накрая и вуйчо...
  • Ех, че хубави спомени Потънах в този разказ.
    Много топъл, много емоционален и усмихващ!
Propuestas
: ??:??