• - Нали съм красива? Кажи ми, че съм красива...

Краси я погледна през дебелите рогови рамки на очилата си и очите му се насълзиха. Усмихна й се и я погали едва доловимо по малката костелива ръка.

• - Най-красивата си, Злате!

Златка се усмихна също с беззъбата си уста и се унесе.

Краси избърса очите си и впери празен поглед в смазаното й, почти до неузнаваемост, тяло.

Срещна я преди няколко месеца, на един ъгъл недалеч от сградата, в която работеше. Впечатли го малката протегната костелива ръка и тялото й - сухо и неподвижно. Просеше мълчешком, вторачена в някаква невидима точка в земята. Надигаше глава, само за да благодари, когато някой минувач подхвърлеше някоя стотинка в ръката й.

Като я гледаше човек, имаше чувството, че все едно се беше сраснала с онзи ъгъл.

Дълго време Краси не я забелязваше, унесен в грижите си, макар да слагаше в ръката й монета почти всяка сутрин, на път за работа. Докато един ден не седна зад бюрото си, странно напрегнат и неспокоен. Нещо го мъчеше.

Разбра какво на следващата сутрин, когато ъгълът му се видя необичайно пуст. Нямаше го онова сухо тяло и колкото и непонятно да му се струваше, изведнъж животът му изгуби част от смисъла си.

Минаха дни, но от нея нямаше и следа. Краси се улавяше, че все повече мислеше за тази жена, без да разбира защо.

На края на седмицата се престраши и попита вестникаря, който продаваше вестници на същия ъгъл, дали я беше виждал.

• - Коя? Златка ли?
• - Не знам как се казва... Всяка сутрин стои на тоя ъгъл. Проси. Една такава... Даже не знам как изглежда...

Изведнъж съжали, че беше дошъл да пита за нея. Какво всъщност го интересуваше?

• - Златка се казва. Луда е и от време на време я вкарват в психиатрията. Кротка е, уж, ама понякога й избиват чивиите и почва да крещи и да бие хората. После идват от полицията и я откарват. Стои по няколко седмици в лудницата, после я пускат и така. До следващия път.

Тази нощ Краси не можа да заспи.

След няколко дни, на път за работа, още отдалеч ъгълът му се стори познато шарен и приветлив. Златка се беше върнала, протегнала по старому малката си костелива ръка. Краси се приближи и сложи в ръката й всички монети, които беше събрал, докато я нямаше. Искаше му се да й каже нещо, някаква топла дума, ала не знаеше какво казва човек в такива ситуации.

• - Много си красива, Злате!

Думите се изнизаха сами и увиснаха като натежала в ръката му монета.

Златка надигна глава и го погледна с ужас. Понечи да стане и да избяга, да го удари. Ала нещо я спря. И вместо да се развика, просто наведе глава, без да пророни дума.

Краси, смутен от казаното, забърза напред и наум се зарече, че повече никога и по никакъв случай няма да мине оттук.

На другия ден застина на място, когато видя Златка да го чака пред сградата, в която работеше.

Беше облечена в черни, проядени от молци, дрехи. Като я гледаше човек имаше чувството, че тия същите молци бяха прояли всичко в нея. Лицето й беше покрито с огромни пъпки, същински циреи.

Беше се гримирала. Ярко червило на устните, розови кръгове руж на бузите, сини сенки на клепачите. В косите си беше вплела няколко изсъхнали листа.

Едва тогава Краси успя да я разгледа. Заприлича му на кабаретна артистка с този грим. На клоун. На някоя луда.

Погледна я пак и изведнъж му дожаля за нея. Стоеше леко приведена, подпряна на някакъв прът. Приличаше на монахиня с тези черни дрипи, а в кожата й, в ония циреи, сякаш пъплеха всичките човешки грехове.

• - Кажи ми, че съм красива. Кажи пак, че съм много красива!

Думите й го удариха като с бич през лицето. Какво можеше да й отговори?

• - Много си красива, Злате, изрече го машинално, без да мисли и без да чувства.

Златка започна да идва почти всеки ден. Молеше го да й повтаря, че е красива. Понякога се въртеше в танц около него. Казваше му, че го обича и че иска да се оженят. Някой ден.

Друг път му разказваше за себе си. Като била млада, имала роман с един генерал. Забременяла, но родителите й не искали комунистическо копеле в къщи. Махнала детето и после избягала. А след това... Нещо се побъркала, откачила. Така му каза.

Питаше го дали има близки. Дали се е влюбвал. Нямаше никого, сам беше. Така й каза.

Даде й телефонния си номер. За всеки случай.

Този ден Златка не дойде.

Телефонът иззвъня някак познато, но номерът беше непознат.

Бяха я пребили двама полицаи на една автобусна спирка. Говорела им нещо, а те й се подиграли, че била като клоун с тия листа и с тоя грим. Луда била. А тя започнала да им крещи, да ги кълне. И тогава единият полицай побеснял, грабнал палката си и започнал да я удря с всичка сила. Искал да й размаже лицето на тая лудата, искал да я смаже от бой тая мръсна курва... Така й крещял.

Намерили я полужива и измежду парцаливите й, проядени от молци дрехи, имало окървавено листче с телефонен номер. Обадили му се.

Краси я погледна през дебелите рогови рамки на очилата си и очите му насълзиха.

Не знаеше нито една молитва, но тази нощ за първи път в живота си изпита нужда да се помоли.