Ти, момче, не се притеснявай. Викаш, че криза било, трудно се живеело… Аз да ти обясня какво е криза, за да разбереш и да не се тревожиш. Кризата е зор, момче, а зорът е криза. Ха, това е…
Като ти разкажа какво съм преживял, ще видиш, че животът на човека си е перманентна криза, която той сам си създава.
Млад бях тогава, вече женен, ама и по чуждо се заглеждах,… както викат хората – чуждата гъска – патка. От мене да го знаеш: женените повече хойкат, сладък е медецът.
Та и аз, имах си хубаво булче, ама се увлякох по една кака /и тя готина/.
Веднъж аз сам и тя сама, и викам, хайде, че съм ти загорял много. Качих я на москвича и газ - имам си места тук-там, скътани, за т.н. кърска любов. Свихме по горския път, той пък трябваше да стигне до една малка полянка, тиха и спокойна. И друг път бяхме ходили там и си знам местото. Наближаваме го и карам, главата ми гори. Вече стигнахме и усетих, че колата нещо сякаш потъна, ама не обърнах внимание. Изключих двигателя, денят един такъв облачен, намусен, беше валяло и предния ден, ама на сърцата ни беше слънчево. Ще ти спестя подробностите, момче, млад си, ама сега от малки ги разбирате тия работи. С една дума – всичко шест. Трябва да тръгваме обратно, за да се приберем преди нашите хора – нейния мъж и жена ми. Врътвам ключа, пали, като осичка беше. Давам на първа, за да направя завой, мръдна малко и сякаш още потъна. Бре мамка му, отварям вратата да видя какво става, затънали сме – и предните, и задните колела, форсирах, още повече се окопахме. Кога се е напоило това место така, вероятно след проливните дъждове от последните дни. Ама кой да види! Слизам да огледам, приплака ми се от зор, така сме заседнали, че само голяма машина може да ни изтегли. Главата ми щрака различни варианти, нищо, направо ужас. Има такива моменти, когато човек изпада сякаш в безтегловност, така се почувствах. Викам ú:”Душке, сядай зад волана, аз ще бутам!” Оная се паникьоса. Никога не била сядала, не знаела как…Бре, мамка му. „Слизай тогаз да буташ ти!” Застана отзад, бута, аз давам газ, кал хвърчи, цялата се изцапа, беше с една светла рокля и сега с тия черни петна от кал – същински далматинец. Резултат никакъв. Продължавам да мисля, така няма да стане, проклех всички дяволи, на господ се помолих и обещах никога повече да не идвам на тая полянка. Отидох и почнах да чупя клони и да подлагам, чупя, подлагам, чупя, подлагам, като си на зор, времето ни притиска и двамата. Така лека-полека след един час работа и бутане успях да стъпя на твърдо. Благодаря ти, Господи! Сега пък оная ревна, че с тая далматинска рокля как ще се прибере, клюкарките веднага ще я забележат, след около час и мъжът и ще се прибере. Викам й:”Сваляй я, ще я изперем”.
Имах туба с вода, винаги сапун, щото много пъти на пътя съм лягал да го ремонтирам москвича. Изпрахме я, ами сега мокра не може да я облече…”Душке, слагай я на предния капак, както е загрял, ще поизсъхне до половин час.”След това я откарах навреме и се прибра, ама аз как да се появя с тая кална кола, жена ми като я види, ще пита къде съм ходил, нито нива имаме, нито лозе, пък по това време няма и гъби. Нямаше и автомивки, не е като сега под път и над път. Газ до една чешма - оттук-оттам успях да възвърна приличния му вид. Прибрах се вкъщи, нямаше я още и право в банята. Застанах под душа и благославям оня, дето ми помогна, благославям и руските конструктори, дето са го направили височък тоя москвич, че ако бях, както днес, с някоя западна, щях да потъна целият и с вертолет трябваше да ме повдигат. Така самодоволен, чувам в коридора някой вика:” Мъжленце, дойдох си, къде си мило!”
„В банята съм”, провиквам се аз, без да знам, че тия думи в днешно време ще се превърнат в реклама. Ама никой не ми е платил авторски права…
Та така, момче, голям зор изкарах тогава, демек криза, тъй че на всичко му се намира колая – къде с работа, къде с молитви, къде с късмет… От мен един съвет – вярвай на стари приятели, но на стари места не се доверявай… А кризата ще отмине, не бери грижа, след това и друга ще дойде. Така е устроен светът, без зор не може…
Е, хайде със здраве и умната…