БАЩА

   Това се случи когато бях ученик в прогимназията. През есента на онази година имаше тридневна ученическа екскурзия от Никко до Ашио. От училището пуснаха напечатано на циклостил съобщение,  което гласеше :

“Сборен пункт - в 6.30 пред гарата Уено. Тръгване - 6.50”.

   На уречения ден, излетях от къщи без дори да закуся като хората. До гарата Уено  нямаше и 20 минути с трамвай, и макар да го знаех, сърцето ми кой знае защо тупаше по-бързо . Чаках пред червената колонка на трамвайната спирка и не ме свъртеше от нетърпение. За жалост, небето бе облачно. Ако звукът от заводските сирени наоколо раздвижеше тези сивкави изпарения и ги превърнеше в ситни водни капчици, като нищо можеше да завали. Под това схлупено небе , по надземната ж.п.линия мина влак. Мина и редовната товарната конска кола до завода за конфекция . Магазините отваряха един по един. На спирката имаше още двама-трима души, подредени в мрачна редица от недоспали лица. Беше студено . Точно тогава дойде  “евтиния” сутрешен трамвай . Тъкмо си пробих път и увиснах на една от кожените дръжки и отзад някой ме потупа по рамото. Обърнах се стреснато.

- Добрутро!

  Гледам - Носе Исоо. И той като мене бе облякъл тъмно синята си униформа, преметнал шлифер на лявата си ръка, обул  конопени гамаши и провесил на кръста си кутия със суха храна и манерка с вода.

  С Носе  завършихме  едно  и също начално училище,  а по-късно влязохме и в една и съща прогимназия. Да кажеш, че е добре по някой определен предмет, или зле по друг - не беше. Затова пък беше природен талант. Например, веднъж да чуе някоя нашумяла песен, запомняше  мелодията й.  А по време на екскурзията, вечерта, когато отседнахме в един хан, явно беше решил да покаже  на какво е способен. Умееше да рецитира, да свири на бива от Сацума, да разказва смешки и забавни истории, да си преправя гласа, да прави фокуси - изобщо можеше всичко.

  На туй отгоре, в жестовете , във му физиономия ако щеш, имаше нещо , което само по себе си разсмиваше хората. Затова бе популярен сред съучениците си, а и сред учителите се радваше на не лоша слава. И аз дружах с него, но не бяхме  особено близки.

- Май и ти си подранил .

- Че аз винаги съм така - каза Носе, смръщвайки ноздри.

- Да, ама онзи ден закъсня

- Онзи ден ли?

- Ами да - за часа по японски.

- А-а, когато Баба ми се скара ли? Е, и най-великите грешат.

Носе имаше навика да говори неуважително за учителите.

- Той и на мен се скара.

- Защото закъсня ли?

- Не, защото си бях забравил учебника.

- Е той Светеца си е  непоправим педант.

“Светеца” е прякорът, който Носе беше прикачил на учителя Баба Кйоою.

  Така, увлечени в приказки, стигнахме до гарата Уено. Пак трябваше да  разбутам тълпата, за да сляза от трамвая, и влязох в гарата. Но беше още рано и от класа имаше само двама-трима души. Разменихме си по едно “Добрутро”. После, бутайки се кой да е пръв, седнахме на дървената пейка в чакалнята, и както обикновено се разбъбрихме оживено. Всички бяхме в онази възраст , когато да говориш на езика на мъжете бе въпрос на чест. И така, от устите на тези мъжкареещи се момчета потекоха всевъзможни приказки за предстоящата екскурзия, клюки за съучениците и злословия по адрес на учителите ….

- Абе, тая Изуми била голяма преписвачка! Щом като има "Чойс"-а (виж бележката под черта) за учители,  а пък е известно, че нито веднъж не е учила по английски, излиза че …

- Ами Хирано? Тя пък ходела на изпит по история с написани по ноктите дати!

- Какво бе, той самият даскал не е цвете -  сам не  знае i-то или е-то се пише по напред в  receive, а  седнал да ни преподава и да ни баламосва, че наръчника бил само за учители.

Така бе заклеймяван всеки и за никого не се чу и една добра дума. Не след дълго Носе се захвана  със седящия до него човек, който си четеше вестника. Той приличаше на работник, но бе обут с чепици марка  Саламандер. Макар и модни по онова време, те съвсем бяха загубили блясъка си, а и подметките им бяха разпрани отпред, с което си заслужиха определението “Зяпнамандер”.

-  Лелеее, Зяпнамандер  е съвсем на място! - избухнаха в  смях останалите.

 Както ни бе дошло настроението,  започнахме да си търсим  достойни за заяждане обекти от влизащите и излизащи от гарата хора. Надпреварвахме се да измисляме една от друга по-безсрамни  подигравки, които само ученик от токийска прогимназия беше в състояние да изрече. Сред нас нямаше и един от оня тип кротки ученици, дето можеш да ги надприказваш, но  дори  на този фон, Носе се открояваше с най-хапливите и остроумни определения.

  - Носе, Носе, я гледай оная лелка!

 - Тая изглежда така, сякаш е бременна с риба-балон.

 - Ами оная  червена шапка, не ти ли прилича  на нещо, а, Носе?

 - Тя пък се мъдри като същи Карл Пети!

  Накрая стана така, че Носе  единствен се нагърби с ролята да измисля подигравките, докато другите само се наслаждаваха.

  В този момент един от нас  забеляза някакъв странен човек, който бе застанал пред разписанието на влаковете и се взираше в ситните цифри.

  Беше облечен в тъмночерно сако, а от панталона му на сиви райета  се подаваха два крака, тънки като дръжките на гимнастически гири. Изпод  широкополата му шапка стърчаха  кичури наполовина побелели коси и си личеше, че е на доста години, а  пък се беше наконтил с модерно карирано шалче в черно и бяло и бастун от плътен бамбук, затъкнат под мишницата му както се носи камшик.

  И дрехите , и стойката, изобщо - целия му вид беше такъв, че направо да го сбъркаш с карикатура от известното по онова време хумористично списание Пънч,  изрязана  и пъхната   нарочно сред човешкото множество на гарата.

Онзи, който пръв го забеляза, подхилквайки се доволно, че е открил  материал за нови подигравки,  дръпна Носе за ръката и каза:

 - Ей,  ами оня там?

  Всички се загледахме в странния човек. Той се наклони леко, извади  от малкото джобче на панталона си голям никелиран джобен часовник  на  лилав ланец и педантично взе да сверява цифрите от разписанието. Още щом зърнах профила му, разбрах, че това е бащата на Носе.

  Но от  групата никой друг не го знаеше. Затова и всички бяха вперили поглед в лицето Носе, в очакване да чуят  подходящото определение за този комичен персонаж ,  приготвили даже порцията смях за след това. Едни ученици от четвърти прогимназиален клас не можеха да отгатнат чувствата на  Носе тогава. Аз понечих да предупредя “Ама, това е на Носе бащата !”, но точно тогава  го  чух  да казва:

- Тоя ли? Елегантен лондонски клошар!

  Избухналия след това смях едва ли се нуждае от описание. Някои даже се мъчеха да имитират леко приклонената стойка на  Носевия баща в момента,   когато изваждаше джобния си часовник . Без да искам наведох глава. В този миг нямах куража дори да погледна Носе в лицето.

- Казано на място!

- Глей, глей му шапката!

- Оная от битпазара  ли?

- Че там  има ли такива ?

- Значи от музея ще да е !

  И пак настана всеобщ смях.

  В гарата, под схлупеното небе,  беше притъмняло  като при залез.  В сумрака погледнах скришом лондонския просяк. Тогава един колеблив слънчев лъч си  проби път през облаците и тясна ивица светлина влезе през таванския прозорец , огрявайки част от пода.

  Бащата на Носе стоеше точно в това светло петно. Около него всичко се движеше. Докъдето стигаше или  не стигаше погледа, всичко се движеше. При това  не се чуваха нито  гласове, нито  звуци, сякаш сградата бе потънала в непроницаема за тях мъгла. Единствен бащата на Носе бе застинал. Сред френетичния  поток от хора, един  безвъзвратно остарял човек, облечен в безвъзвратно овехтели  дрехи ,  нахлупил  отдавна прехвърлила времето си  черна филцова шапка, сложил в дясната си длан джобен часовник на лилав ланец ,  все така стоеше, неподвижен като стълб, взрян във влаковото разписание .

  След време поразпитах уж случайно и разбрах какво всъщност се бе случило. Бащата на Носе, който тогава  работеше в университетската аптека, решил отивайки на работа да  изпрати сина си без той да разбере и специално дошъл  на гарата.

  Колкото до Носе Иссоо, скоро след като завърши прогимназия, той се разболя от туберкулоза и почина. На траурната церемония в училищната библиотека, аз бях човекът, който, застанал пред снимката на Носе с униформена фуражка, прочете прощално слово. В него вмъкнах и следната фраза : “Сбогом на теб, който си длъжник на  родителите си” .

 Март, 5-та година от епохата Тайшо                    Автор: Акутагава