МЕЧОКЪТ ТЕДИ 

(продължение)

9

Един път Теди се натъкна на неголямо овесено поле посока селото, в гората, около стар изоставен път. Той веднага разбра, че тази растителност на полето, не си расте от само себе си, а е свързана с човека.

Теди се поразходи по края на поляната. Овесените метлички го гъделичкаха леко, и това беше приятно усещане за него. След като обиколи полето и не намери нищо интересно, той си тръгна, но след известно време се върна, влезе навътре в овеса, и започна да хваща овесените класове с муцуната си. Така той узна вкуса на овеса, който с нещо му напомняше позабравената овесена супа. Първоначално ядеше лакомо всичко – и овеса, и стъблата, а после започна да дъвче и да смуче класовете и с изгрева си тръгна, след като отъпка немалък участък.

Овесът му хареса много, и след един ден той дойде пак и пирува цяла нощ. Той би дошъл и следващата нощ, но се отвлече, след като попадна на неголямо блато, и изплаши около три десетки жаби, които ловѝ дълго време, целият се навъртя с кал и цяла сутрин се чистѝ.

Теди не знаеше, че тази сутрин дойдоха по стария път хора с каруца, дълго оглеждаха овесената нива, псуваха и се ядосваха, тръгнаха си, и вечерта дойдоха с брадви и дъски, дълго майсториха нещо на един стар, много удобен за тях бор, като се стараеха да не вдигат голям шум.

- Много удобен бор – само за тази работа! – често повтаряше някой от тях, и странна, ехидна усмивка се появяваше на лицата им.

После хората се събраха встрани, пушиха, изтърсвайки пепелта на тревата, извадиха пушки, и двама от тях се качиха на бора, а третият си тръгнаха. В каруцата дрънкаше кофа, и човекът запя песен, песента заедно с дрънкането на кофата дълго се чуваха за останалите.

Луната успя да изгрее над гората, когато Теди се събуди. Той дълго лежА в пълна тишина, обръщайки само глава и душейки. После стана, прозя се и, след като се сети за овеса, тръгна към полето със своята клатушкаща се и небързаща походка. Понякога се спираше, привлечен от някакъв мирис, слагаше носът си в тревата, дълго дишаше, вадеше сладък корен и мляскаше, да яде безшумно той не можеше.

Беше излязъл почти на нивата и можеше да вижда през гъстите трепетлики белеещата ивица на овеса с тъмното петно в средата – мястото, където беше пирувал две нощи. Оставаха му някакви си десет-петнадесет крачки, но изведнъж се спря.

Не, той нищо не чу и не усети, но като че някаква сянка му се мярна, слаб намек за нещо. Инстинктът го предпазваше, нещо се беше изменило докато него го нямаше.

Теди се обърна надясно, обикаляйки нивата през гората, без да губи от поглед слабо проблясващата ивица овес. Козината му беше настръхнала, но той не заръмжа както обикновено: нещо му подсказваше да не ръмжи. Полето беше необитаемо, и всичко наоколо – неподвижно. Едва чут ветрец дойде отнякъде, и почти не докосна тревите, толкова беше слаб, но мириса на овес се усили, и носа на Теди веднага стана мокър и студен. Но Теди не се облиза, не отвори уста, мълчаливо преглътна слюнката и излезе на осветения път, който се пресичаше от различни тъмни сенки на дърветата. Козината на шията, която беше вече прилегнала веднага се вдигна пак, носът му усети вълна от слаб, но рязък мирис на катран, кон, тютюн и хора. Той се спря и дълго душѝ. Накрая той разбра, че хората, които са били тук, след като са пушили, са си тръгнали. Малко по-смело той мина покрай пътя, пак го премина и сега се оказа от другата страна на нивата.

Вече твърдо знаеше, че хората, които са били тук през деня, ги няма, но странно! Чувството за опасност не го напускаше и козината на шията му не се спускаше. Искаше да се махне въобще от това място, което му внушаваше толкова страх, - защото всичко неизвестно е страшно, - и беше тръгнал към гората, но после се върна след като направи малък обход.

Теди нямаше майка, и никой не можеше да го научи, че е нужно незабавно да бяга от всичко неясно. Затова, след като се върна, той дълго стоя в сянката на смърча, и мирисът, вкусният и нежен мирис на овес, заглушавайки чувството за страх, го привличаше, успокояваше го и го лишаваше от предпазливост.

С бавни крачки мечокът излезе от сянката и се приближи до овесените класове, но в този миг се чу ясно щракване на нещо и раздвижване някъде горе встрани. Не успя, обаче, Теди нито да отскочи, нито да повдигне глава, когато светна огън, удари силен гръмогласен изстрел в нощната тишина, нещо парна мечока по предната лапа, измести я, и Теди падна. Още когато чу щракането, Теди веднага разбра, че е хванат, и че това е най-опасния му враг – човека, разбра че е нужно да бяга, и затова колкото и разярен да беше в този миг, скочи и се хвърли в сумрачната гора.

Той се хвърли и побягна толкова бързо, колкото можеше, но за свое очудване, на втория скок той отново падна, и в негова посока прогърмяха още два изстрела, чу се силно изсвистяване и чупене до него и даже малко напред. Но не изстрелите и прекършването го изплашиха сега, а това, че не можеше да бяга и падна. Той се изправи пак и скочи по-далеч от овесеното поле, и пак нещо неясно и страшно се случи с него, той заби муцуна в земята. Едва сега Теди разбра, че предната му лапа като че я няма, беше онемяла, не се движеше, и не беше възможно да се стъпва на нея. Тогава той пренесе тежестта на тялото на другата и побягна все по-бързо и по-бързо, с ужасен трясък, без оглед на път, фучеки от ужас, олюлявайки се, често падайки на гърди – по-далеч оттук! 

Той дълго бегА, и все му се струваше, че отзад се треска и го гонят, усилваше своя ход с последни сили, и, накрая съвсем се отчая, че никога няма да избяга, започна да ръмжи и се обърна да срещне врага. Проръмжа и седна, притискайки уши, свивайки лапата, която сега вече страшно го болеше. Очите му гореха, дишаше тежко, цялата козина на хребета и отстрани беше изправена от ужас и ярост. Поради шумното си дишане, той не чуваше нищо, и за да се ослуша престана да диша. Като не чу нищо и не вярвайки на тишината, мислейки че врага се таѝ, Теди пак заръмжа, обърна се и тръгна, като през цялото време се оглеждаше.

Но никой вече не го преследваше, гората стихна, уплашена от неговия рев, и не се чуваше нито един звук. В движение Теди започна да лиже лапата. Топлата кръв го възбуждаше, болката поутихна, и той все по-усърдно лижеше, намирайки в това някакво странно удоволствие.
Това го и спаси. След като дочакаха разсъмването, ловците със заредените ловджийски пушки тръгнаха по кървавата следа и разчетоха всичко: как е бягал, чупейки клоните, риейки с нокти земята и разпръсквайки кръв по тревата. Разбраха също, че е седял, обърнат към тях: тук имаше особено много кръв, тревата беше смачкана и слепена. После следите станаха слаби, кръв се виждаше рядко и скоро съвсем изчезна, и ловците, загубили следата, след като обходиха съседните долове, се върнаха в своето село без нищо.

10 

А Теди по това време лежеше далеч в сухата мрачна гора и страдаше. Лапата му беше се подула и го болеше, и през целия ден той не можеше да се помръдне от мястото си. Дойде нощта, но болката в лапата не позволяваше на мечока да заспи. Освен това, някаква нова тревога го обхвана, но той не можеше нищо да направи и само усилено душеше, опитвайки се да разбере причината за тази тревога. Гората внезапно стихна, всичко се затаи, не можеше да се чуе ни най-малък звук, и тази мъртва тишина все по-силно гнетеше и увеличаваше неговото безспокойство.

Из гората премина някаква тревожна вълна, и стана душно. Първоначално редко, а после все по-често и по-често, пресичайки половин хоризонт, забляскаха светкавици. Те проблясваха беззвучно и тайнстверно и не се виждаха поради гъстата гора, само върховете на дърветата се осветяваха от бледа призрачна светлина. После лека-полека, някъде много далеч започна да се чува тропот на гръмотевици. Теди му отговаряше с мрачно сумтене и беспокойно се въртеше под смърчовото си дърво. Поради това, че наоколо владееше зловеща тишина, и отдалеч все по-силно се чуваха гръмотевиците, той изпитваше желание да се скрие някъде и да притихне. Но нямаше къде да се скрие и той само се притискаше по-силно към дървото. 

Бурята се приближаваше бързо, звездите в просветите между короните на дърветата бяха закрити от тъмнина, тъмнината се раздираше от бели мълнии, които биеха някъде в съседните хълмове, нещо се чупеше и тътнеше резко и страшно. „Тах! Агррр-бах!“ – като че кашляше. Падна от облаците отгоре вятър, върховете на смърчовете и боровете му отговориха със съскане, а долу беше тихо и нищо не се движеше. Това не беше обикновен дъжд, който плахо да шумоли в листата и който беше познат за Теди, - този дъжд се стовари върху гората веднага, изпълни го с тътена на падаща вода, и освен този тътен не се чуваше вече нищо, само гръмотевиците често покриваха всичко със своя тържествуващ рев.

Едва към сутрината бурята премина, и тогава цялата гора, пронизана от слънцето, се загоря; святкащи капки падаха от горните клони на долните, оттам на тревата, и всички капки приемаше земята, а в гората цяла сутрин се носеше живо шумолене.
Бедния многостардалец Теди! Измъчен от болка, от страха пред бурята и хората, толкова време не спал, мокър, нещастен, той седеше под стария смърч и не можеше да се радва на слънцето, не  можеше от болка даже да си помисли да тръгне някъде да си търси храна. Така той лежА, безпомощен, самотен, ден, втора нощ и ден, докато в един момент раната не започна по малко за заздравява и свирепият глад го изгони от скритото място.

Куцайки криво-ляво на трите лапи, той бродеше по хълмовете, мрачен, внимателен, и всички храсти, сухи клони, корени или просто стара трева, които закачаха болната му лапа, го довеждаха в ярост. Минаха се още няколко дена – мечокът започна внимателно да стъпва на нея, и постепенно мрачните мисли го напуснаха, и той се развесели пак и се обнадежди. 
Но ето че му се наложи още един път да се срещне с хората. Той се движеше с небързащата си особена походка близо до брега на реката. Нощта беше топла, по пътя му имаше особено много малини, но Теди беше недоволен: преди това той беше гонил един току-що събуден глухар: глухарът безсмислено хлопаше с крила, влизаше в храстите, удряше се в дърветата, падаше, и Теди няколко път ха да го хване, но той успя накрая да излети на брезата, и Теди не можа да го достигне. И затова сега беше гневен.

След като се спусна в дерето, мечокът се напи вода от поточето, изкачи се от другата страна и изведнъж усети дим и чу човешки гласове. Предпазливо тръгна по посока на дима и скоро излезе на една поляна, на която гореше ярък огън, имаше две палатки и пасяха сопнати коне. Това беше научна експедиция, но Теди, разбира се, не знаеше това и с огромен интерес приседна, за да разгледа обстановката по-добре. Около огъня седяха и се движеха хора; те високо говореха, смееха се, и от тях върху дърветата се движеха големи сенки.

Теди се поразходи по канта на гората, после помисли, приближи се до палатките и изведнъж неочаквано за себе си изпадна в ярост и заръмжа. В този момент изплашено зафучаха конете и се събраха накуп, а иззад палатките изскочи куче, с големи крачки се устреми към Теди, но като не дотича около десет крачки, се спря в движение и залая злобно и страхливо. Теди се отдръпна малко и се опита да се приближи до палатките от другата страна, но пак скочи срещу него кучето. Хората до огъня скочиха, двама от тях полетяха към палатката и изтичаха от нея с ловджийски пушки. Щом забележи червените отблясъци върху пушките, той се обърна и побягна бързо. Кучето се устреми решително след него, вдъхновено от победата и преследването. Като прелетя отстрани на гората, Теди зави към блатото, после се разяри и се обърна към кучето. Кучето веднага млъкна и се понесе към палатките със всички сили. Теди искаше да отиде и да разори лагера, но си спомни пушките, и тръгна към реката, заемайки се с търсене на храна. 

Вече около двеста версти измина мечката на север, без да се задържа никъде дълго. Сега тя не беше безпомощна като в първите дни. Миризмите чувстваше вече отлично, и все по-рядко се очудваше на нещо, все по-добре се ориентираше в множеството неща и явления, които я обкръжаваха. Така, например, тя разбра, че е необходимо винаги да се доверява на сойките и свраките, макар и те да се смятат за най-безполезни птици. Тя се научи да узнава причината за един или друг крясък на кълвача, а когато виждаше отдалеч, че стоящата на върха на сухото дърво врана си чисти клюна, а малко по-надолу, свраки с пуснати опашки стоят и гледат надолу, - той веднага тръгваше натам, даже не правейки справка с чувствата си, тъй като знаеше, че там където се намират сити врани, винаги ще се намери какво да хапне. Теди не беше добър катерач по дърветата, но като видеше добре разклонен бор, не пропускаше случай да се покатери и да огледа внимателно околността от върха на дървото. Не обичаше само, когато сойките и свраките му обръщаха на него самия твърде голямо внимание. Той се стараеше да избяга от тях, сумтеше, а ако прекалено много му досаждаха прелитайки от клон на клон и грачейки, той просто се криеше и изчакваше известно време. После хитро надничаше от укритието, оглеждаше близките дървета и ако не виждаше натрапчивите преследвачи, удовлетворено грухтеше и продължаваше пътя си. Като научи толкова много неща за кратко време, колкото не би научил и за цял живот в града, и след като беше станал силен и предпазлив, той се превърна, както би се сторило отстрани, в истински див звер. Но това никак не беше така. 

Една сутрин, приближавайки се до ручея да пие вода, Теди се спря, и беше като че с гръм поразен: около ручея миришеше на мечка! Това беше стара миризма, може би, от два-три дена. Но тази слаба миризма таеше такава заплаха, че Теди, забравяйки да пие вода, дълго се оглеждА наоколо, и козината на хребета му никак не можеше да легне пак. Излизаше, че не е той тук единствения господар, имаше друг, и сега от този друг трябваше да се опасява. От този ден нататък Теди загуби покой.

Все по-често той започна да се натъква на разорени мравуняци, изяден и изпочупен малинарник, изядени боровинкови туфи. Когато усетеше отдалеч мириса на мърша, и дойдеше на това място, Теди виждаше, че някой друг вече е бил тук и от мършата беше останал действително само мириса. Сега в гората миришеше на чужда мечка, и този мирис привеждаше Теди в бясно състояние. Злобата му се трупаше, стана толкова остра и постоянна, че за него стана ясно: двама в този край не могат царуват, единият трябваше да си отиде. Ако се чувстваше зле тук, Теди без да се замисли би си отишъл. Но тук местата бяха много добри за живеене, имаше много храна, така че Теди реши да прогони врага и започна да търси среща с него. Понякога той попадаше на пресни следи, но по-често попадаше на стари, и да види самата мечка засега не му се удаваше. 

 Срещата се случи неочаквано. Теди избираше сутринта място където би могъл да легне и да лежи през целия ден, и преминаваше миниатюрната полянка сред боровете, обрасла с бял сух мъх, и в този момент в носа го удари вълна от близък отвратителна меча миризма. Като вдигна глава, Теди погледна по посока на миризмата и видя накрая своя враг. Ах, ето сега ще види тоя наглец! Сега ще му даде да се разбере! Очичките на Теди бясно заблестяха. Врагът му се скри за миг зад боровете и излезе на полянката…
 
Зверът беше огромен и Теди замря като заек. Само преди секунда озлобен, жадуващ схватка той беше див звяр. Но какво значеше неговата дивост в сравнение с дивостта на врага! Това беше истински звяр, космат, брадат, с железни нокти, планини от мускули и такъв свиреп поглед, че Теди, макар и също голям звяр, оцепеня от ужас.

Мечката стоеше с низко спусната глава, и изглеждаше поради това гърбава. Стоеше мълчалива и гледаше в упор Теди. И още не беше произнесен нито един звук, не беше направено нито едно движение, а Теди вече разбра, че именно той трябва завинаги да напусне този прекрасен край. Нима е възможно той да си помисли дори за съперничество с това ужасно чудовище! 

И това, което разбра Теди, в същата секунда разбра и мечката. Нещо повече, тя разбра, че Теди разбра и това. Не, тя не се нахвърли върху Теди да го убие, тя само тихо заръмжа. И нейното ръмжене беше с цяла октава по-ниско от най-ниския рев на Теди. За човека животинския рев винаги му се струва еднакъв, неговото ухо не е в състояние да различава най-малките нюанси в ревовете. Теди, обаче, веднага разбра какво иска мечката. Неговият рев, невисок, даже малко презрителен, означаваше краткото: „Тръгвай си!“. Да не изпълни тази заповед означаваше за Теди да падне след минута върху белия сух мъх със счупена шия и разкъсана гръд. И Теди не издаде нито един звук за да отговори. Той се обърна и бързо се отдалечи. Когато почти се скри в гората, той за последен път се обърна: мечката стоеше пак така неподвижно и изглеждаше като купа сено на фона на гъсто разположените борови дървета. 
Теди си отиде завинаги от този обилен край с рижи мравки и червени боровинки, отиде си, за да не среща по пътя си брадатия властелин. Той се оказа по-слабия в борбата за живот и загуби, и даже напълно основателно можеше да счита, че с малко се е отървал.

11 
Есенният листопад вече настъпи, листата на брезите и трепетликите бяха образували дебел слой на земята, който шумолеше при ходене. Птиците се събираха вече за отлитане на юг, малините свършиха, появиха се гъби в изобилие и започнаха първите слани, когато Теди, след като измина множество хълмове и движейки се отдясно на голямата река, по нейния приток, излезе една сутрин на широка поляна.
Бързо течеше надолу ручей, тихо бучеха огромните борове, цъвтяха последните глухарчета, жадно поемащи слабите слънчеви лъчи. Брегът на ручея на много места състоеше от златист пясък със следи на пърхали в него глухари; мелодично и безкрайно звънтеше водата, и Теди, като се спря на поляната, изведнъж разбра, че е намерил обетованата земя и че е дошъл най-накрая в страната на своето детство. Не го влечеше вече наникъде, не искаше да ходи никъде, неговото пътешествие беще свършило.

Тук всичко беше точно такова, каквото беше много отдавна, когато Теди още нямаше име, а беше само малко глупаво мече, когато преяждаше от мравки и ягоди и майка му дълго го плакнеше в ручея, държейки го за шията, а след това с дългия си розов език силно разтриваше подутото му коремче. Това бяха прекрасни, неизразимо щастливи дни, и сега Теди като че се върна там... Това не беше разбира се същото. Не, детството се загуби някъде в смутната мъглявина на времето, няма да се върне, няма да дойде, няма да блесне като слънчева светлина и зелена трева. Ех да можеше да стане пак малък, да намери майка си, да поплаче до нейния мек топъл хълбок! Колко жалко, че това не е вече възможно...

Теди се придвижваше от едно място на друго, обхождаше този край, отбелязвайки за себе си границите на своите владения. Изследваше ручеите, блатата, долините, ливадите, краищата на гората и затънтените места. Намираше много следи на вълци, лосове, катерици, видри, зайци. Към някои от тях беше безразличен, други го дразнеха, и той започваше да копае и да разхвърля земята или да дере кората на дърветата, за да заяви своето право на земята и гората, и даже на самия въздух.

Глухарите и чернокопите, размитайки сухите листа, с необикновено плътен звук излитаха под носа му, сега обаче нищо не го очудваше - приемаше всичко като нормално и отдавна познато. Той внимателно душеше повече с безспокойство и любопитство в следите на някое животно, отбелязвайки мимоходом за себе си: „Тук са минавали лосове. Те са били три“, или: „Тук е претичала лисица, много е бързала и е носила в зъбите си яребица“.

Козината му придоби орехов оттенък, израстна и стана пушиста и блестяща. Лапата не го болеше, и той я използваше когато беше нужно да обърне някой пън или да преобърне някога паднало тежко дърво. Той ходеше много,  подгонян от страшен апетит. Тук имаше всичко в достатъчно количество, и той често изпитваше огромно удоволствие, чувствайки себе си като никога свободен и силен!

Велико нещо е свободата! Тя прилича на слънце, на огромно звездно небе; тя прилича на топъл умерен вятър или на бързо бягаща звъняща вода.
Няма от кого да се боиш, не е нужно да правиш това, което не искаш да правиш!
Можеш да станеш когато си искаш, и да отидеш където си искаш!
Можеш да спреш и дълго да гледаш прелитащия над реката керван от гъски, може да се изкачиш на хълма, където се срещат всички ветрове; там се усещат всички миризми, избери си която си искаш, и ходи там, където тя те зове!
Можеше да навлезеш в гъстълака, където има много сухи дървета, хралупести и гнили, и, наслаждавайки се на своята могъща свободна воля, да сваляш на земята дърветата, и те ще падат със страшен трясък!

Дойде ноември – месецът на силните мразове, - и започна есенното разгонване на лосовете. Бродейки по хълмовете, Теди с раздразнение се заслушваше в техния рев. Няколко пъти той видя отдалече лос-великан с големи рога. Той, загубил всяка предпазливост, ходеше из редката гора, изкачваше се на сухите хребети, хъркаше и почти непрестанно ревеше. Мечокът едва търпеше вече това шумно съседство. Теди, макар и внимателен звяр, понякога се забравяше и шумеше, но чужд шум да търпи не можеше, и скоро намрази лоса, така както някога беше намразил мечката.

Един път Теди се натъкна на пресни следи от лосове и веднага разбра, че това е познатия великан с лосиците. В този ден той беше особено нервен, и желанието да прогони нахалника го обхвана веднага, с ярост разри и разхвърля лосовите изпражнения и бързо тръгна по следата. Като излезе на хребета, той загуби следата, пак слезе долу, направи голям полукръг и отново усети лосовете. Скоро ги и видя. Те се хранеха в редките трепетлики, достигайки с кадифените си устни до най-нежните клонки.

Теди излая и тръгна към тях. Лосиците отскочиха рязко в страни и се понесоха с голями крачки надолу, а лосът-самец неочаквано захърка и тръгна към мечока. Разбира се, в друго време, той без колебание би тръгнал след лосиците. Сега обаче, след многото победи, целият във властта на любовния огън, смело тръгна срещу врага, и те се срещнаха на поляната. Теди сърдито изрева. Лосът отговори с хъркане и звучни вдишки. Цялата му кожа трептеше от жажда за бой, очите му се наляха с кръв, ноздрите му потръпваха, и леката пара от дишането се развейваше от вятъра. Той беше в разцвета на своите сили, с огромни лопатовидни рогове, мощна шия и леко увиснал задник.
 
Теди, не очакващ такава среща, се сопна, той не се изплаши, а само се поспря, размишлявайки как по-удобно да скочи. Но лосът изтълкувал по своему това замайване, изведнъж наведе глава, изхърка и се нахвърли на мечока. Теди не успя да отскочи, и ударът го повали на земята. Тогава лосът се повдигна на задните си крака над падналия враг, и в този момент, може би щеше да свърши живота на Теди, ако лосът го беше ударил с копитата по главата. Но той не го улучи в главата, както се целеше, а го улучи в рамото. Яката меча кост издържа, не се счупи, но за продължаване на боя не можеше и дума да става вече, сега беше важно само да си тръгне жив!

Като видя, че не улучи, както искаше, лосът се издигна пак на задните крака, но Теди се претърколи, и лосът този път съвсем не улучи. Тогава лосът свали глава и се устреми напред, като първия път. Теди се извъртя и се скри зад храстите, а лосът не можа да се спре веднага. Когато се обърна да види мечока, той, куцайки, с всички сили бягаше надолу. Победа, невиждана победа получи красавеца лос, но сега това му беше малко, той искаше да унищожи врага, или да го прогони надалеч. И той се засили след него, лесно го догони и няколко пъти успя да го удари пътьом. После, изведнъж като-че нещо си спомни и, фучейки, се върна назад, при лосихите. А несщастният Теди, целият избит, се скри в най-гъстия храсталак и дълго стенА и дълго подсмърча, изживявайки позора на своето поражение. Неотдавна го прогони брадатата мечка, сега го гони лосът… И най-лошото беше, че сега трябваше да се опасява от всички лосове: щом сега го бѝ един лос, значи, по същия начин биха постъпили с него и другите. Животът му от този ден стана несносен. И като напук на всичко, постоянно виждаше следи на лосове. Когато ходеше да яде боровинки, или към мравуняка, или да пие вода на ручея – като видеше следите, веднага свиваше встрани и се отдалечаваше бързо. 

Това безизходно положение, обаче, продължи недълго време. В него изведнъж се събудиха всичките негови диви предци и свирепо изискваха, той да намери врага и да го убие. Той започна да обикаля из гората, търсейки лоса, яростно дереше земята и дърветата с нокти, заявявайки за своето господство, устройвайки засади, в които за много часове застиваше напълно неподвижно. Един път, след като намери много пресни лосови следи при ручея, той заледна в храстите и започна да чака. Той лежеше, прилепен плътно към земята и гледаше през клоните на пътеката. Навсякъде имаше дебел слой влажни жълти листа. Дърветата бяха голи, и гъстите тъмни смъчови дървета особено изпъкваха в изределата полупрозрачна гора. Сутринта имаше слана, но сега беше се изпарила. Денът беше мрачен, студен.

През втората половина от деня горе се чу леко чупене на клони и сумтене. Теди повдигна глава и вдиша въздух: миришеше на лосове. Ушите му се напрегнаха, козината на шията му се повдигна. Той се слегна към земятаи скри под корема задните си лапи. Два пъти лосовете се спираха. Какво правеха те – вслушваха се или късаха някакви клонки – това Теди не знаеше, той търпеливо лежеше. Най-после, горе из-зад храстите се подадоха рога, а след тях и самият лос. След него вървяха трите лосици. Те се спряха, внимателно погледнаха надолу, движейки уши едно след друго, а после тръгнаха да се спускат към водопоя: отпред лоса, след него – лосиците.

Лосът почувства все пак мечката и веднага спря като вкопан. Теди изскочи от засадата с глух рев, лосът изхриптя и се нахвърли на мечката. Тя успя да отскочи и да драсне с лапата си хълбока на лоса. Ударът на ноктестата лапа беше като-че лек, мигновенен, но кожата на хълбока беше веднага раздрана, и започна да кърви. Като усети мириса на кръв, Теди озверя. За първи път в живота си той пожела да къса живо месо, да чуе предсмъртния хрипт на жертвата. Лосът междувременно се обърна и пак се нахвърли. Мечокът беше тежък, но ударът на мощните рога на лоса го отхвърли, като коте. Теди се затъркаля, като миналия път, но сега на шията на лоса се закърви нова рана. Теди скочи и издаде своя най-силен рев, който разтресе цялото му тяло, и скочи върху лоса, като успя да се нахвърли отстрани, тъй като разбра, че рогата са оръжие срещу което той е бесилен.

 Те продължаваха да се бият, скубейки повяхналата мокра трева и разривайки земята, чупейки всичко наоколо, но лосът явно слабееше. Кръв шуртеше от многото му получени рани, и в студения въздух от тях излизаше пара. Накрая, на мечока му се удаде да скочи на лоса отстрани, той го захапа за мощния хребет, раздирайки със задните лапи едновременно гърдите отстрани. После, държейки се със зъбите и лявата лапа за гърба, мечката със страшна сила удари с дясната лапа лоса по шията и дръпна надолу, разкъсвайки прешлените, и лосът падна. Мечокът му раздра гърдите, но и с разкъсани гърди и счупена шия лосът се опитваше да се повдигне и да отхвърли мечката – толкова силен беше! Ръмжейки и кашляйки, преглъщаше Теди кръвта на вече мъртвия враг и не скоро се опомни.

После мечокът, като ръмжеше често, се отдалечи в гората, но се върна и се опита да отвлече лоса. Беше тежко и неудобно да го влачи, тогава той започна да го затрупва с изсъхнали дървета. Като го позатрупа криво-ляво и изора земята наоколо, той си тръгна окончателно. Никой не го беше учил на това, и преди никога не беше правил това, но сега знаеше, че така трябва.
 След два дена, забравил вече за лоса, Теди случайно минаваше наблизо, когато вятърът донесе до него сладък мирис. Той веднага си спомни всичко, дойде и се наяде. А преди това при лоса бяха идвали вълците, - Теди узна това по следите, оставени от тях, и затова не си отиде и заспа наблизо. Цяла седмица идваше при лоса да яде и тук спеше, чувствайки, че сега той е властелинът на всичко, което се намира наоколо, и неговата територия е също толкова неприкосновена, както и територията на брадатата мечка.
 

12 

Но мина се известно време, и за последен път, като при болка от стара рана, Теди започна да тъгува за човека. Сила, по-могъща и от инстинкта го подгони да излезе от гората. И той по същия начин, по който търсеше неотдавна уединение и свобода, започна сега да търси среща с човека.
Четири дена ходѝ той на югоизток, докато накрая не излезе на открито място. Пред него се издигаше огромен невърл хълм, на хълма ярко зеленееше есенна пшеница, а близо до окрайнината на гората, където се спря Теди, минаваше шосе, по което често минаваха коли или бавно минаваха каруци.

Теди стоеше в края на гората, повдигнат на задните си лапи, и се клатушкаше наляво-надясно от тъга по човека. Но на него му трябваше не просто човек, а само силния човек с белите панталони. Нужно му беше той да дойде, да се приближи до него и да го почеше зад ухото, да каже ласкаво: „Теди!“ – и да му сложи със силната си ръка парче захар в голямата уста…

И така дълго стоя мечокът там, но съвсем не предишния Теди, а този, който се стреми отново да разбере тайнствения смисъл на живота, и едновременно разделяйки се завинаги с миналото. Той не излезе на пътя при хората и не се опита да изпълни нито един от тези уморителни номера, които беше научил в цирка. Той безмълвно тъгуваше. После нещо като че се преобърна в него, като че се стовари от него последната тежест, последната нишка, свързваща го с хората се скъса, и той се върна обратно в гората. След четири дена той си беше  отново в къщи.

Все по-студено ставаше с всеки изминат ден. Теди сега спеше много и ходеше рядко. Малките езерца и гьолове сутрин се стягаха в трескащ се лед. Гладът, вечният ръководител на Теди, отстъпи изведнъж на заден план, нещо друго все повече и повече го безспокоеше. В цирка не му позволяваха да спи през зимата – трябваше да участва в представленията на цирка, тук обаче той се подчиняваше на горските закони. Искаше да спи. Той ходеше и непрестанно си търсеше място за лягане, но намираше места, които все му се струваха или неудобни, или открити.
Един път през нощта падна сняг, и сутринта всичко наоколо беше бяло, далечните хълмове блестяха като през дим, и на Теди още по-силно му се приспа: даже собствените му следи по снега не го очудваха. Един път той легна под смърча върху сухите листа и спа там три дена, но се събуди и отново тръгна нанякъде, с тъга поглеждайки към оживените, черни, на фона на белия сняг, врани.

Най-накрая намери той това, което му трябваше. Това беше една дълбока яма, запълнена с опадали листа и иглици. Тя беше зарасла с храсти, и освен това на нея имаше повалено отрязано смъчово дърво. Смърчът е бил някога отсечен от човек, който беше взел само връхната му част, а долната оставил. Иглиците от клоните бяха опадали в ямата, но клоните бяха толкова гъсто разположени, че когато Теди се спусна под тях, той почти не виждаше небето. Но, все му липсваше нещо. Той излезе пак, и започна да носи сухи дървета отгоре и едва вечерта влезе вътре. Там той се въртя дълго, никак не можеше да легне така, че да му бъде удобно, най-после легна, стори му се, че е добре, и започна да се излизва. Смрачаваше се постепенно, валеше безшумен сняг, и когато съвсем се стъмни и снегът по върховете на боровете загуби последните си ливави оттенъци, Теди заспа. 
А какво сънуваше той?
Дали цирка и дългия живот на артиста, разделен като че на две от тъмнината на коридора и ослепителната светлина на манежа? Дали сънуваше пътуванията, вагоните, трясъка на колелата, миризмите на бензин, хората, които се смееха и яростно викаха, и човекът с белите панталони?
Или сънуваше новият, свободният живот, сладките мравки, звънтящите студени ручеи, страшните бури, мечката, която го прогони, битката с лоса?
Или детството? Усещаше ли той в бърлогата нежните, призивни миризми на гората?
Може ли някой да каже!
 
Той не се събуди на другия ден, нито на третия… Снегът валеше непрестанно, и все по затрупани ставаха храстите, все по-непроходими пътеките, все по-бели боровете и смърчовете, и само брезите си оставаха голи, и върху тях дълго оставаха във вечерите сокериците. Удариха люти студове, и тръгна да се разхожда из горите истинската руска зима!

А сънят на Теди ставаше все по-дълбок, дишането му все по-рядко, нямаше вече пара над ямата, и скоро затрупаната със сняг бърлога можеше да се открие само случайно, по малката дупка-отдушник, и по жълтия скреж на сухите клони. 
 
1956

Оригинален текст

 9 
 Однажды Тэдди набрел на небольшое овсяное поле в стороне от селений, в лесу, возле старой заброшенной дороги. Он сразу понял, что это не просто так растет, а как-то связано с человеком. 
 Тэдди прошелся краем поляны. Овсяные метелки слабо щекотали его, и это было приятно. Обойдя поле и не найдя ничего интересного для себя, он ушел, но спустя короткое время вернулся, вошел уже в самый овес, лег там, в этом мягком и светлом под луной островке, и стал хватать метелки пастью. Так он узнал вкус овса, который чем-то напоминал ему почти позабытый суп-овсянку. Сначала с жадностью он ел все подряд - и овес, и стебли, потом стал жевать и сосать только метелки и с рассветом ушел, вытоптав в овсе большую плешину. 
 Ему очень понравился овес, и через день он опять пришел и пировал всю ночь. Он бы пришел еще и на следующую ночь, но отвлекся, попав на небольшое болотце, распугав десятка три лягушек, которых и ловил очень долго, весь перемазался и целое утро потом отчищался. 
 Тэдди не знал, что в это утро проезжали по старой дороге люди в телеге, долго осматривали поле, ругались и уехали, а к вечеру снова приехали с топорами и досками и долго, стараясь не стучать громко, мастерили что-то на старой и, видимо, очень удобной для них сосне. 
 - Как на заказ сделана! - то и дело повторял кто-нибудь из них, и странная жестокая улыбка появлялась на их лицах. 
 Потом люди отошли в сторону, покурили, роняя искры в траву, достали ружье из телеги, и двое полезли на сосну, а третий укатил обратно. Под телегой бренчало ведро, уехавший запел песню, и песня и бренчание ведра долго еще слышались оставшимся. 
 Луна успела взойти над лесом, когда проснулся Тэдди. Он долго молча лежал в совершенной тишине, поворачивая только голову и внюхиваясь. Потом встал, зевнул, потянулся и, вспомнив об овсе, направился к полю своим неторопливым раскачивающимся шагом. Иногда он останавливался, привлеченный каким-нибудь запахом, совал нос в траву, долго дышал, выдирал сладкий корешок и чавкал есть тихо он не умел. 
 Он вышел уже почти к самому полю и мог даже разглядеть сквозь частый осинник белеющую полосу овса с темным пятном в середине - местом, где он пировал две ночи. Ему нужно было продвинуться каких-нибудь десять-пятнадцать шагов, как вдруг он остановился. 
 Нет, он ничего не услышал и не почуял, но точно какая-то тень мелькнула ему, слабый намек на что-то. Инстинкт предостерег его: что-то здесь изменилось за время, пока его не было. 
 Тэдди повернул направо, обходя лесом поле, не теряя из виду слабо сиявшей полоски овса. Шерсть на хребте у него поднялась дыбом, но он не зарычал по своему обыкновению: что-то говорило ему, что лучше не рычать. Поле было пустынно, и все кругом - неподвижно. Едва слышный ветерок пришел откуда-то и почти не качнул травы, так он был слаб, но запах овса усилился, и нос Тэдди стал сразу еще более мокрым и холодным. Но Тэдди не облизнулся, не раскрыл пасти, он молча проглотил слюну и вышел на светлую дорогу, которую пересекали резкие черные тени от деревьев. Улегшаяся было шерсть на загривке тотчас поднялась: в нос ему ударил слабый, но острый запах дегтя, лошади, табака и людей. Он остановился и долго нюхал. Наконец он понял, что были люди на лошади, постояли здесь, покурили и уехали. Несколько смелее он прошел еще вдоль дороги, опять перешел ее и очутился теперь с другой стороны поля. 
 Он уже твердо знал, что люди, бывшие здесь днем, уехали, но - странно! чувство опасности не покидало его и шерсть на загривке не опускалась. Он хотел уйти совсем от места, которое ему внушало такой страх, - ибо все неизвестное страшно, - и повернул было в лес, но потом вернулся, сделав небольшой крюк. 
 У Тэдди не было матери, и никто не мог его научить, что нужно немедленно уходить от непонятного. Поэтому, вернувшись, он долго стоял в тени елок, и запах, вкусный, нежный запах овса, заглушая чувство страха, тянул его к себе, убаюкивал, лишал осторожности. 
 Медведь мало-помалу совсем вышел из тени и потянулся уже к метелкам, но в этот миг что-то щелкнуло звонко и шевельнулось где-то вверху и в стороне. Не успел Тэдди ни отпрыгнуть, ни поднять голову, как сверкнула огромная вспышка, грохнул с раскатом страшный в ночной тишине выстрел, что-то жгучее ударило медведя по передней левой лапе, подшибло ее, и Тэдди упал. Еще когда щелкнуло, Тэдди уже понял, что попался, что это самый опасный враг его - человек, что нужно бежать, и поэтому, как ни взъярен он был в этот миг, вскочив, бросился в спасительный сумрачный лес. Он бросился и побежал так быстро, как только мог, но, к удивлению своему, на втором прыжке снова упал, а вслед ему сверху, с корявой сосны, прогремели еще два выстрела, пронзительно прожужжало и хряскнуло совсем рядом и даже как бы впереди. Но не выстрелы и хряск испугали его теперь, а то, что он не мог бежать и упал. Он опять вскочил и прыгнул прочь от овсяного поля, и опять что-то непонятное и страшное случилось с ним, и он сунулся мордой в землю. Тут только понял Тэдди, что передней лапы его словно не существует, она онемела, не двигалась, и на нее нельзя было становиться. Тогда он перенес тяжесть тела на другую лапу и побежал, все быстрее, быстрее, с ужасным треском, не разбирая дороги, фыркая от ужаса, качаясь на ходу, оступаясь, припадая на грудь, - прочь отсюда! 
 Он долго бежал, и все ему казалось, что сзади трещит и нагоняет его, и он прибавлял ходу, выбиваясь из сил, и, наконец, когда совсем отчаялся добежать, остановился и зарычал и обернулся, чтобы встретить врага. Он прорычал и присел, прижав уши, поджав теперь уже нестерпимо болевшую лапу. Глаза его горели, бока вздымались, вся шерсть на хребте и боках торчала от ужаса и ярости. За шумом своего дыхания он не слыхал ничего и, чтобы послушать, перестал дышать. Ничего не услыхав и не поверив тишине, подумав, что враг затаился, Тэдди опять прорычал, повернулся и стал уходить, все время оглядываясь. 
 Но никто за ним не гнался, лес притих, испуганный его ревом, и не было слышно ни звука. На ходу Тэдди стал лизать лапу. Теплая кровь возбуждала его, боль немного утихла, и он все усердней лизал, находя в этом какое-то странное удовольствие. 
 И это спасло его. Дождавшись рассвета, охотники с ружьями наготове пошли по кровяному следу и разгадали все: как он мчался, ломая кусты, взрывая когтями землю и брызгая кровью на траву. Они догадались также, что он сидел, оборотясь к ним: здесь было особенно много крови, трава примялась и слиплась. Но потом следы стали легче, кровь попадалась реже и скоро совсем пропала, и охотники, потеряв след, облазив все ближние овраги, вернулись к себе в деревню ни с чем. 
 10 
 А Тэдди в это время лежал далеко в сухом острове мрачного леса и страдал. Лапа его распухла и болела, и целый день он не мог тронуться с места. Пришла ночь, но боль в лапе не давала медведю заснуть. Кроме того, какая-то новая тревога овладела им, но он ничего не мог поделать и только усиленно внюхивался, стараясь угадать причину этой тревоги. Лес внезапно притих, все затаилось, не слыхать было ни малейшего звука, и эта мертвая тишина все сильнее угнетала и настораживала медведя. 
 По лесу пронеслось что-то тревожное, и стало душно. Сначала редко, потом все чаще и чаще, опоясывая полгоризонта, заполыхали зарницы. Они вспыхивали беззвучно и таинственно и не видны были из густоты леса, только верхушки сосен освещались бледным призрачным светом. Потом потихоньку, очень далеко стал порыкивать гром. Тэдди отвечал ему угрюмым ворчанием и беспокойно ворочался под своей елью. Оттого, что кругом стояла такая зловещая тишина и что издали все явственнее, почти беспрерывно доносились громовые раскаты, ему все больше хотелось спрятаться куда-нибудь и притаиться. Но спрятаться было негде, и он только крепче прижимался к дереву. 
 Гроза чрезвычайно быстро надвинулась, звезды в просветах деревьев задернулись чернотой, тьму разрезали белые молнии, ударяя куда-то в соседние холмы, что-то лопалось и грохотало резко и страшно: "Тах! Агрррр-бах!" - будто кашляло. 
 Упал с облаков верхний ветер, вершины сосен и елей ответили ему шипеньем, а внизу было тихо и ничто не шевелилось. Ветер промчался, и почти сразу же вслед за ним пошел дождь. Это не был обыкновенный дождь, который робко шурстит по листьям и который был знаком Тэдди, - этот дождь обрушился на лес сразу, наполнил его гулом падающей воды, и кроме этого гула уже не было слышно ничего, только гром часто покрывал все торжествующим ревом. 
 Только к утру гроза прошла, и тогда весь лес, пронизанный солнцем, загорелся; сверкающие капли падали с верхних веток на нижние, оттуда на траву, и все капли выпивала земля, а в лесу все утро стоял живой шорох. 
 Бедный, бедный Тэдди! Измученный болью, страхом перед грозой и людьми, столько не спавший, мокрый и несчастный, он сидел под старой елью и не мог радоваться солнцу, не мог из-за боли даже подумать о том, чтобы пойти куда-то и поискать себе пищи. Так он лежал, беспомощный, одинокий, день и другую ночь и еще день, пока наконец рана не стала немного заживать и свирепый голод не выгнал его из укромного места. 
 Кое-как ковыляя на трех лапах, он бродил по холмам, хмурый, осторожный, и все кусты, сухие ветки, корни или просто высокая жесткая трава, цеплявшиеся за больную лапу, приводили его в ярость. Но прошло еще несколько дней - медведь начал уже осторожно ступать на нее, и постепенно мрачные мысли покинули его, и он опять повеселел и приободрился. 
 Но ему пришлось еще раз встретиться с людьми. Он шел своей неторопливой иноходью близ берега реки. Была теплая ночь, и попадалось особенно много малины, но Тэдди был раздражен: перед этим он гонялся за одуревшим со сна тетеревом: тетерев бестолково хлопал крыльями, совался под кусты, ударялся о деревья, падал, и Тэдди несколько раз чуть не схватил его, но тетерев все-таки взлетел на березу, и Тэдди не смог достать его. Теперь он был зол. 
 Спустившись в овраг, медведь напился из ручья, поднялся на другую сторону и вдруг почуял запах дыма и услышал человеческие голоса. Потихоньку он пошел на дым и скоро вышел к поляне, на которой ярко горел костер, стояли две палатки и паслись стреноженные лошади. Это была научная экспедиция, но Тэдди, конечно, не знал этого и с величайшим изумлением присел, чтобы получше все рассмотреть. Около костра сидели и двигались люди; они громко разговаривали, смеялись, и от них на деревьях шевелились большие тени. 
 Тэдди прошел краем поляны, потом подумал, подошел ближе к палаткам и вдруг неожиданно для себя пришел в ярость и зарычал. Тотчас испуганно захрапели лошади и сбились в кучу, а из-за палаток выскочила собака, большими прыжками помчалась к Тэдди, но, не добежав шагов десяти, остановилась с разбегу и залаяла злобно и трусливо. Тэдди немного отошел и попытался подойти к палаткам с другой стороны, но опять ему навстречу выскочила собака. Люди у костра вскочили, двое бросились в палатку и выбежали оттуда с ружьями. Как только Тэдди заметил красноватые отблески на стволах ружей, он повернулся и бросился наутек. Собака бежала за ним не отставая, в восторге от победы и от погони. Промчавшись опушкой, Тэдди завернул к болоту, потом разъярился и оборотился к собаке. Собака сейчас же замолчала и понеслась во весь дух к палаткам. Тэдди хотел пойти и разорить лагерь, но вспомнил о ружьях, подался к реке и занялся поисками пищи. 
 Уже около двухсот верст прошел медведь к северу, нигде подолгу не задерживаясь. Теперь он не был беспомощным, как в первые дни. Запахи открылись ему, и все реже он удивлялся чему-нибудь, все лучше осваивался со всей массой предметов и явлений, окружавших его. Так он узнал, что нужно во всех случаях доверять сойкам и сорокам, хоть и считаются они самыми пустыми птицами. Он научился угадывать причину того или иного крика желны, а если замечал издали, что, сидя на верхушке сухого дерева, ворона чистит клюв, а чуть пониже ее, опустив хвост, сидят неподвижные сороки и смотрят вниз, - он немедленно направлялся туда, даже не справляясь с чутьем, так как знал, что там, где есть сытые вороны, всегда найдется чем поживиться. Тэдди не особенно хорошо лазил по деревьям, но если встречал удобную разлапистую сосну, никогда не пропускал случая взобраться и оглядеть внимательно окрестности с верхушки дерева. Не любил он только, когда сойки и сороки обращали слишком пристальное внимание на него самого. Он старался уйти от них, ворчал, а если они не отставали и провожали его криком, перелетая с дерева на дерево, Тэдди, не долго думая, прятался и выжидал. Потом хитро выглядывал, осматривал ближние деревья и, если не видел назойливых преследователей, удовлетворенно хрюкал и продолжал свой путь. Узнав за короткий срок столько, сколько не узнать ему было за всю жизнь в городе, став сильным и осторожным, он превратился, как это могло показаться со стороны, в настоящего дикого зверя. Но это было не совсем так. 
 Раз утром, подойдя к ручью напиться, Тэдди остановился, как громом пораженный: возле ручья пахло медведем! Это был старый запах, быть может, дня два прошло с тех пор, как другой побывал здесь. Но этот слабый лапах таил в себе такую угрозу, что Тэдди, позабыв о жажде, долго осматривался, и шерсть на хребте у него никак не могла опуститься. Выходило, что не он один царствовал в лесах, был другой, и теперь этого другого следовало опасаться. С этого дня для Тэдди уже не стало покоя. 
 Все чаще стал он натыкаться на разоренные муравейники, обсосанную и поломанную малину, объеденные брусничные кочки. Когда же, издали поймав запах падали, Тэдди приходил на место, то оказывалось, другой уже побывал здесь и от падали оставил действительно только запах. Теперь в лесу всюду пахло чужим медведем, и запах этот приводил Тэдди в бешенство. Злоба его, накапливаясь, стала такой острой и постоянной, что для него скоро сделалось ясно: двоим в этом краю не ужиться, одному нужно уйти. Если бы тут было плохо, Тэдди, не задумываясь, ушел бы. Но здесь было так хорошо, так много пищи, что Тэдди решил прогнать врага и стал искать встречи с ним. Иногда он встречал свежие следы, чаще натыкался на старые, но увидеть самого медведя ему никак не удавалось. 
 Встреча их произошла неожиданно. Тэдди выбирал утром место, где бы залечь на весь день, и переходил крошечную полянку среди сосен, поросшую сухим белым мхом, когда в нос ему ударил внезапно противный близкий медвежий запах. Подняв голову, Тэдди посмотрел по направлению запаха и увидел наконец своего врага. Ах, как он покажет сейчас этому наглецу! Как он расправится с ним! Глазки Тэдди зажглись бешенством. Враг его скрылся на мгновенье за соснами и вышел на поляну... 
 Это был такой зверь-громадина, что Тэдди замер, как кролик. Только секунду назад, озлобленный, жаждущий схватки, он был диким зверем. Но что значила его дикость по сравнению с дикостью врага! Это был настоящий зверь, косматый, бородатый, с железными когтями, горой мускулов и таким свирепым взглядом, что Тэдди, тоже крупный зверь, оцепенел от ужаса. 
 Медведь стоял, низко опустив голову, и казался от этого горбатым. Он стоял молча и в упор смотрел на Тэдди. И еще не было произнесено ни звука, не было сделано ни движения, а Тэдди уже понял, что именно он должен навсегда покинуть этот прекрасный край. Разве мог он хотя бы помыслить о соперничестве с этой ужасной громадиной! 
 И то, что понял Тэдди, в ту же секунду понял и медведь. Мало того, он понял также, что и Тэдди это понял. Нет, он не бросился на Тэдди, чтобы убить его, он только негромко зарычал. И рев его был на целую октаву ниже самого низкого рева Тэдди. Человеку звериный рев всегда кажется одинаковым, его ухо не способно различить тончайших оттенков в рычании. Тэдди же сразу понял, чего хочет медведь. Его рев, негромкий, даже несколько презрительный, означал короткое: "Пошел вон!" Ослушаться этого приказа значило для Тэдди упасть через минуту на белый сухой мох с переломленной шеей и разорванной грудью. И Тэдди не издал ни звука в ответ. Он повернулся и быстро пошел прочь. Уже почти скрывшись в лесу, он в последний раз оглянулся: медведь стоял все так же неподвижно и казался горбатым стогом на фоне частых сосновых стволов. 
 Тэдди ушел навсегда из этого обильного края рыжих муравьев и красной брусники, ушел, чтобы не встречаться на дороге бородатому властелину. Он оказался слабейшим в борьбе за жизнь и проиграл, причем с полным основанием мог считать, что хорошо отделался. 
 11 
 Листья совсем почти облетели с берез и осин, лежали на чемле толстым шуршащим ковром, птицы сбивались в стаи, малина кончилась, пошли обильные грибы и начались первые утренние заморозки, когда Тэдди, перевалив через множество холмов и сбившись вправо от большой реки, вдоль ее притока, вышел как-то утром на широкую поляну. 
 Внизу бежал ручей, тихонько гудели огромные сосны, отцветали последние ромашки, жадно глядящие на бессильное солнце. Берег ручья во многих местах состоял из мягкого золотистого песка со следами пурхавшихся в нем тетеревов; мелодично и бесконечно динькала вода, и Тэдди, остановившийся на поляне, понял вдруг, что нашел землю обетованную и наконец-то пришел в страну своего детства. Больше его никуда уже не манило, никуда не хотелось идти, путешествие его было окончено. 
 Здесь все было точно так, как было давным-давно, когда Тэдди еще не имел имени, а был просто маленьким глупым медвежонком, когда он объедался муравьями и земляникой и мать долго полоскала его в ручье, держа за шиворот, а потом длинным розовым языком крепко растирала его вздувшийся живот. То были прекрасные, невыразимо счастливые дни, и сейчас Тэдди вновь как бы вернулся туда... Но это было, конечно, не то. Нет, детство затерялось где-то в смутной дымке времени, не вернется, не придет, не вспыхнет солнечным блеском и зеленой травой. Ах, стать бы ему теперь снова маленьким, найти бы ему свою мать, поплакать бы под ее мягким теплым боком! Как жаль, что это невозможно... 
 Передвигаясь днем и ночью, Тэдди постепенно обходил этот край, отмечая для себя границы своих владений. Он исследовал ручьи, болота, овраги, потные луга, опушки и глухие места. Он встречал в изобилии следы волков, лосей, белок, выдры, зайцев. К одним он относился равнодушно, другие раздражали его, и он принимался копать и разбрасывать землю или обдирать кору, чтобы заявить свое право на землю и лес, и даже самый воздух. 
 Глухари и тетерева, взметая сухие листья, с необыкновенно крепким звуком взлетали у него из-под носа, но теперь ничто не удивляло его, и он принимал все как должное и давно знакомое. Он не внюхивался больше с беспокойством и любопытством в след, оставленный каким-нибудь животным, просто мимоходом отмечал для себя: "Вот здесь прошли лоси. Их было три", или: "Пробегала лиса; она очень торопилась и несла в зубах куропатку". 
 Шуба его приняла оттенок ореха, отросла и стала пушистой и блестящей. Лапа больше не болела, и он теперь пускал ее в ход, когда нужно было вывернуть пенек или перевернуть упавшее когда-то тяжелое дерево. Он очень много ходил, подгоняемый ужасным аппетитом. Но здесь всего было вдоволь, и он часто испытывал громадное удовольствие, чувствуя себя как никогда свободным и сильным! 
 Великая вещь свобода! Она похожа на солнце, на огромное звездное небо; она похожа на теплый ровный ветер или на быстро бегущую звонкую воду. 
 Не нужно никого бояться, не нужно делать того, что не хочется делать! 
 Можно встать когда хочешь, и идти, куда захочешь! 
 Можно остановиться и долго провожать глазами пролетающий над рекой караван гусей, можно подняться на холм, открытый всем ветрам; там слышны все запахи выбери для себя любой из них, иди туда, куда он зовет тебя! 
 Можно забраться в чащу, где так много сухих деревьев, дуплистых и изъеденных червем, и, наслаждаясь своей могучей свободной силой, валить эти деревья - сухие, мертвые, они будут падать с таким жалким треском! 
 Пришел ноябрь - месяц крепких заморозков, - и начался осенний гон лосей. Бродя по холмам, Тэдди с раздражением прислушивался к их реву. Несколько раз он видел издали лося-великана с большими рогами. Тот, потеряв всякую осторожность, ходил по мелколесью, взбирался на сухие гривы, храпел и почти безостановочно ревел. Медведю все меньше нравилось это шумное соседство. Тэдди, зверь осторожный, иногда забывался и шумел, но постороннего шума терпеть не мог и скоро возненавидел лося, как когда-то возненавидел медведя. 
 Однажды он наткнулся на свежие следы лосей и тотчас понял, что это давешний великан с лосихами. В этот день он был особенно зол, желание прогнать нахала сразу охватило его, с яростью разбросал он лосиный помет и быстро пустился по следу. Поднявшись на гриву, он потерял след, опять спустился, сделал большой полукруг и снова почуял лосей. Скоро он увидел их. Они кормились в реденьком осиннике, дотягиваясь бархатными губами до самых нежных веток. 
 Тздди рявкнул и полез к ним. Лосихи шарахнулись и помчались вниз громадными прыжками, а лось-самец неожиданно захрапел и двинулся навстречу медведю. Конечно, в другое время он, не задумываясь, последовал бы за лосихами. Теперь же, после многих побед, весь во власти любовной горячки, он смело пошел навстречу врагу, и они сошлись на поляне. Тэдди сердито заревел. Лось ответил храпом с придыханиями. Вся кожа его дрожала от жажды боя, глаза налились кровью, ноздри трепетали, и легкий парок от дыхания сносило ветерком. Он был в самом расцвете сил, с огромными лопастями рогов, мощной шеей и легким вислым задом. 
 Тэдди, не ожидавший такой встречи, опешил, он не испугался, он только приостановился, раздумывая, как бы удобнее броситься. Но лось, по-своему истолковавший эту заминку, вдруг нагнул голову, всхрапнул и кинулся на медведя. Тэдди не успел отскочить, и удар сбил его с ног. Тотчас лось поднялся на дыбы над поверженным врагом, и тут, может быть, и закончилась бы жизнь Тэдди, попади ему лось по голове. Но лось не попал в голову, как целил, а попал по плечу. Крепка медвежья кость, выдержала, не сломалась, но где уж теперь драться, только бы живым уйти! 
 Увидев, что не попал, как хотел, лось опять вскинулся, но Тэдди откатился, и лось на этот раз вовсе промахнулся. Тогда лось нагнул голову и ринулся, как в первый раз. Тэдди увильнул и заскочил за куст, а лось не мог сразу остановиться. Когда же он повернул за медведем, тот, хромая, что было сил улепетывал вниз. Победа, небывалая победа досталась красавцу лосю, но ему теперь мало было этого, ему хотелось уничтожить врага или прогнать его далеко. И он помчался следом, легко догнал и еще несколько раз успел ударить на ходу. Потом, будто что-то вспомнив, вдруг остановился и, фыркая, вернулся назад, к лосихам. А несчастный Тэдди, весь избитый, забрался в самый густейший бурелом и долго стонал и сопел там, переживая позор своего поражения. Недавно его прогнал бородатый медведь, теперь выживает лось... Хуже всего было то, что ему теперь нужно опасаться вообще всех Тэдди вскочил и издал свой самый великий рев, всколыхнувший все его тело, и прыгнул на лося, норовя наброситься сбоку, так как понял, что рога - такое оружие, против которого он бессилен. 
 Они продолжали биться, вырывая жухлую мокрую траву и землю, ломая все вокруг себя, но лось явно слабел. Кровь брызгала у него из многих ран, и на холоде он весь дымился от пара. Наконец медведю удалось прыгнуть на лося сбоку, он вцепился в мощный загривок, одновременно задними лапами раздирая лосю бок. Затем, держась левой лапой и зубами за загривок и рыча сквозь стиснутые зубы, медведь со страшной силой ударил правой лосю по шее и еще потянул вниз, разрывая позвонки, и лось повалился. Медведь разодрал ему грудь, но и с разорванной грудью и сломанной шеей лось еще пытался подняться и сбросить медведя - так он был силен! Урча и кашляя, 
 глотал Тэдди кровь мертвого уже врага и не скоро опомнился. 
 Потом медведь, поминутно рыча, ушел в лес, но вернулся и попытался утащить лося. Тащить было тяжело и неловко, тогда он стал заваливать лося валежником. Закидав кое-как мертвого врага и изрыв вокруг землю, он ушел окончательно. Его никто не учил этому, и прежде он никогда не делал этого, но теперь он знал, что так надо. 
 Через два дня, уже забыв про лося, Тэдди случайно проходил мимо, когда ветер донес до него сладковатый запах. Он тотчас вспомнил все, пришел и наелся. Еще раньше у лося побывали волки, - Тэдди узнал это по следам, оставленным ими, и поэтому никуда не ушел и уснул поблизости. Целую неделю он приходил к лосю и спал тут же, чувствуя, что теперь он властелин всего, что вокруг, и что его территория так же неприкосновенна, как территория бородатого медведя. 
 12 
 Но прошло какое-то время, и в последний раз, как застарелая рана, Тэдди охватила тоска по человеку. Сила, еще более могучая, чем инстинкт, погнала его вдруг из леса. И он точно так же, как недавно искал уединения и свободы, теперь стал искать встречи с человеком. 
 Четыре дня шел он к юго-востоку, пока наконец не вышел на открытое место. Перед ним был огромный пологий холм, на холме ярко зеленела озимь, а около опушки, где остановился Тэдди, лежал тракт, часто катили автомашины или медленно проезжали на телеге. 
 Тэдди стоял на опушке, приподнявшись на задних лапах, и раскачивался в тоске по человеку. Но ему не просто был нужен человек, а только могучий человек в белых панталонах. Ему нужно было, чтобы тот подошел и почесал бы ему за ухом и сказал ласково: "Тэдди!" - и положил бы своей крепкой рукой кусок сахару ему в пасть... 
 И так долго стоял медведь, совсем не прежний Тэдди, как бы вновь постигая великий, таинственный смысл жизни и одновременно навсегда уже прощаясь с прошлым. Он не вышел на дорогу к людям и не выкинул ни одной из тех уморительных штук, которым научился в цирке. Он безмолвно тосковал. Потом как будто повернулось что-то в нем, будто свалилась с него последняя тяжесть, последняя нить, связывающая его с людьми, порвалась, и он ушел обратно в лес. Через четыре дня он был снова у себя. 
 Становилось холоднее с каждым днем. Тэдди теперь спал много и ходил редко. По утрам маленькие озера и старицы затягивались звонким ледком. Голод, всегдашний руководитель Тэдди, отступил вдруг на задний план, что-то другое все сильнее беспокоило его. В цирке Тэдди не давали спать зимой - он должен был выступать, но здесь он подчинялся лесным законам. Он хотел спать. Он все ходил, словно примериваясь, но все казалось ему то неудобно, то открыто. 
 Однажды ночью выпал снег, и утром было бело, далекие холмы просвечивали как сквозь дымку, и Тэдди еще сильнее захотелось спать: даже собственные следы на снегу не удивляли его. Раз он устроился под елкой на сухих листьях и проспал три дня, но потом проснулся и снова побрел куда-то, с тоской поглядывая на оживленных, черных на белом снегу ворон. 
 Наконец он нашел то, что было ему нужно. Это была глубокая яма, засыпанная палым листом и хвоей. Сверху она заросла кустами, кроме того, на нее как раз повалилась спиленная ель. Ель когда-то спилил человек, отпилил себе верхушку, а комель оставил. Хвоя с лап осыпалась в яму, но лапы и без того были так густы, что когда Тэдди забрался под них, он почти не увидел неба. Но ему все было нехорошо. Он опять вылез, стал таскать и наваливать сушняку сверху и только к вечеру залез внутрь. Там он ворочался долго, никак не мог лечь, чтобы было удобно, наконец улегся, и ему показалось, что хорошо, и он начал вылизываться. Понемногу темнело, шел неслышный снег, и когда совсем стемнело и снег на вершинах сосен потерял свои последние лиловые краски, Тэдди уснул. 
 Что снилось ему? 
 Снился ли цирк и долгая жизнь артиста, разделенная как бы надвое темнотой коридора и ослепительным светом манежа? Снились ли переезды, вагоны, стук колес, запахи угля и бензина, люди, смеющиеся и яростно кричащие, и человек в белых панталонах? 
 Или снилась, новая, свободная жизнь, сладкие муравьи, звенящие холодные ручьи, страшная гроза, медведь, прогнавший его, битва с лосем? 
 Снилось ли ему детство? Прилетали ли к нему в берлогу нежные, зовущие, мудрые запахи леса? 
 Кто знает! 
 Он не проснулся ни на другой день, ни на третий... Снег все сыпал, и с каждым днем пушистей становились кусты, непролазней тропы, белее сосны и ели, и только березы оставались голые, и на них подолгу засиживались вечерами тетерева. Ударили лютые морозы, и пошла гулять по лесам настоящая русская зима! 
 А сон Тэдди становился все глубже, дыхание было все реже, пар уже не клубился над ямой, и скоро заваленную снегом берлогу можно было угадать только случайно, по небольшой отдушине-жерлу и желтоватому инею на сучьях. 

 1956