Natasha St-Pier - Alors on se raccroche







Je n'arrive plus à te surprendre
Mais c'est peut être normal
Que l'amour devienne machinal
Et tes mains de moins en moins tendres
Je n'arrive plus à t'atteindre
Il y a comme un goût de souffre
Dans une fissure qui s'engouffre
Et nous empêche de nous rejoindre

On ne trouve plus pour se séduire
Que des plaisirs illusoires
Auxquels on fait semblant de croire
Pour ne pas voir qu'on chavire

Alors on se raccroche
À des branches qui se brisent
Alors on se raccroche
Jusqu'à un jour lâcher prise
Alors on s'habitue
Comme on s'habitue à tout
Et puis on continue
Comme on va jusqu'au bout
Et puis on continue
Même si c'est du temps perdu

Les années me feront moins belle
Moins désirable à tes côtés
Bien sûr je sais que s'être aimé
Ne rend jamais rien éternel

Mais je n'arrive plus à tricher
À supporter que les passions
Fassent place à la compassion
Qu'on ne s'aime plus qu'en pointillés

Alors on se raccroche
À des branches qui se brisent
Alors on se raccroche
Jusqu'à un jour lâcher prise
Alors on s'habitue
Comme on s'habitue à tout
Et puis on continue
Comme on va jusqu'au bout
Et puis on continue
Même si c'est du temps perdu









Вече не успявам да те изненадам,

но е може би нормално.

Любовта да става машинална,

а ръцете ти все по-малко нежни.

Вече не успявам да те догонвам,

усещам вкуса на страданието

като пукнатина, превърнала се в пропаст,

която ни пречи да сме заедно.



Вече има само съблазън,

само измамни удоволствия

в които се преструваме, че вярваме

и отказваме да приемем, че вече нищо не е същото.



Тогава се хващаме

за клони, които се чупят.

Тогава сграбчваме силно нещо,

докато не дойде денят да го загубим.

С това също се свиква,

както и с всичко друго

и после продължаваме,

за да стигнем до края.

И после продължаваме,

Ккато че това е било изгубено време.



Годините ми отнемат красотата.

И ти все по-малко ме желаеш.

Аз разбира се знам, че любовта

не ни прави вечни.



Не успявам вече да скривам недостатъците си.

Не понасям, че страстта

отстъпва място на състраданието,

че спорим за неща, лишени от смисъл, вместо да се обичаме.



Тогава се хващаме

за клони, които се чупят.

Тогава сграбчваме силно нещо,

докато не дойде денят да го загубим.

С това също се свиква,

както и с всичко друго.

И после продължаваме,

за да стигнем до края.

И после продължаваме,

като че това е било изгубено време.