Стартът бе даден точно в 0 часа и 20 секунди. Най-бързите се изстреляха още в началото  напред, а аз ходех заедно с Ади, Марто и Тошко, някъде в края на основната група. Още на първата контрола при Тихия кът видяхме, че беше излишно да носим толкова много храна в раниците, явно организаторите се бяха подготвили – имаше вода, бонбончета, стафиди, плодове и т.н. Главните пътища пък се охраняваха от полицаи.

Вървяхме в плътна редица и не виждах нищо друго, освен светлината от челниците и светлоотразителните знаци за означаване на маршрута. Ние не спирахме да приказваме, но така и не успяхме да въвлечем други в разговорите. Хората мълчаха, може би защото им се спеше, на мен пък така и не ми се доспа през целия път.

Малко след стръмното изкачване към Водния канал, с Тошко решихме да се пробвахме да потичаме. Алеята беше много приятна, но имаше доста хора, които трябваше да изпреварваме. Аз реших да изчакам Ади и Марто, а Тошко остана напред.

На едно стръмно спускане към асфалтовия път, точно преди Кладница, някакъв човек започна да вика по участниците да спрат. Трябваше да изчакват някакво определено време преди да ги пуснат, на мен ми дадоха 12 секунди. Реших, че сме съкратили нерегламентирано трасето. После разбрахме, че това е бил обикновен пияница :)

На контролата в Кладница (26-ти км) бяхме в 4:30. Това време даваше всички шансове да финишираме преди 20 часа. Но все пак, бяхме още свежи и поддържахме добра крачка. А като се има предвид, че не бяхме правили нито една почивка по пътя, положението не беше толкова розово. Разделихме се с Ади, която имаше да учи за Държавен изпит, а ние с Марто тръгнахме в 4:45 към язовир Студена.

Още при подготовката, асфалтовият път към язовира беше набелязан за идеалното място за тичане, понеже беше съвсем леко надолу и достатъчно широк, за да изпреварваме другите. Там изпреварихме доста хора, но пък на едно изкачване ни задминаха две момичета. Там някъде получих допълнително сили от няколко SMS-а - на Стани, който беше достигнал Кладница и от Гошето, който не успя да дойде, но явно беше духом с нас и през нощта. Продължихме да тичаме покрай един залив на язовира като обмисляхме колко бихме спестили, ако го преплуваме напряко. По пътя отново оставихме зад нас момичетата, а задминахме и групичката на Георги (от Ком-Емине).

На Бариерата (36-ти км) бяхме точно в 6 часа. Средна скорост 8 км/ч за 10-те км от Кладница, а аз не чувствах никаква умора! Хапнах малко лимон и бонбончета, допълнихме вода и продължихме почти без да спираме към Чуйпетлово. Според предварителното проучване, това трябваше да е един от най-тежките участъци – 12 км изкачване по асфалтов път. За щастие беше все още хладно и по един по-равен участък, малко преди село Боснек предложих на Марто да потичаме отново. В Боснек застигнахме и първите професионалисти. Мъжът се казваше Йордан, състезател по трибой – колоездене, бягане и плуване. В предишни години е бил в десетката по колоездене, но на 2 пъти се е отказвал на Железница при пешеходците. Сестра му Мария пък е спечелила миналата година скороходци жени. Йордан е бил в 3:30 на Бариерата, но е решил да поспи 2 часа преди да продължи и сега определено не му се бързаше. Аз усещах, че имам сили, а Марто имаше болки в единия крак. Така в 6:30, малко преди табелата за край на Боснек реших да напредна с бягане, като се разбрахме да ме застигне на Чуйпетльово, докато почивам. Нагоре тичах съвсем бавно и въпреки това, достатъчно бързо, за да подмина доста участници, които ходеха. Обмислях, че на Чуйпетлово имам шансове да постигна най-доброто междинно класиране в състезанието и да имам достатъчно време да докретам другата половина преди 20.

Бях в Чуйпетлово (49-ти км)  в 7:30. С разочарование разбрах, че съм 99-ти в междинното класиране, след като сумарно бях тичал почти 20 км. Седнах да хапна, но ме нападнаха комари. На всичкото отгоре нямах обхват (!). И затова реших да продължа нагоре по склона и там да направя връзка с Марто. Точно в 8 ме подмина първият колоездач. Нагоре към „Смильо“ чувах зад гърба си и пешеходци, които се опитваха да ме настигнат, доста неприятно усещане, което ме накара да се забързам. Най-после направих връзка с Марто и разбрах, че го е заболял по-силно кракът, трябваше да продължа сам до края. Докато говорех ме застигна едно момиче – Яна, ходеше доста бързо, но се отказа да тичаме надолу към Ярлово. С тичане задминах още 10-тина участника до селото.

На контролата в Ярлово (58-ми км) бях в 9:00. С изненада установих, че съм на 111-та позиция, въпреки че бях изпреварил доста хора. По-късно разбрах, че на контролите броят и колоездачите в общо класиране. На пункта трябваше да почакам докато ми налеят вода, защото обръщаха повече внимание на първите колоездачи. Без да сядам, продължих по черния път към Брезите, като бягах почти през цялото време, за да успея да премина през открития участък, преди да е станало горещо. Предварително очаквах това да е най-критичната отсечка от обиколката. Само преди няколко седмици тук се бяхме отказали при значително по-кратък преход, затова имаше участък, който никога не бях преминавал и не познавах. На тази отсечка трябваше да подобря и личния си рекорд от 71 км ходене за един ден. На всичкото отгоре слънцето печеше все по-силно и почти изпих водата си.

Някъде между първата и втората рекичка ме застигна с колелото Наско (от Ком-Емине). Срещата с познат ми подейства окриляващо, успяхме да си разменим и няколко приказки, преди да си пожелаем успех и той да замине напред. Докато се придвижвах в леко кросче, настигнах няколко чужденци и едно момче на име Косьо, правеше ми впечатление, че те нямаха абсолютно никакъв багаж, освен една бутилка вода в ръце. Косьо беше още ученик, но беше участвал в няколко състезания по високопланински бягания. Сега пазел сили за Железница, откъдето смятал да бяга до края. Той ми обясни, че може да си оставиш раницата на някой от пунктовете, това така и не посмях да направя.

По шосето, между Ярема и Брезите, профуча край мен и Фильо. Колоездачите обаче се движат толкова бързо там, че едвам успяхме да си подвикнем, преди да изчезне. По пътя застигнах и един от организаторите, който беше забавил ход, понеже го беше заболял крак.

Най-после в 10:50 достигнах до пункта Брезите (72,6 км). Починах около 15 минути, а през това време преминаха 5-6 от пешеходците, които бях задминал по пътя. Едва когато станах, усетих, че имам болки в мускулите на краката. С Косьо тръгнахме по едно и също време, той също се оплакваше от болки. Носех две ампули течен аналгин в раницата и решихме с Косьо да ги изпием. Аналгинът подейства доста бързо и двамата тръгнахме с бавно темпо да тичаме. За моя изненада, при Железница маршрутът завиваше надясно и тръгнахме по заобиколна пътека, която в началото почти се връщаше. Хубавото беше, че беше много полегата и сенчеста. Почти без да спираме да тичаме, успяхме да изпреварим отново доста от пешеходците, а колоездачите, които ни изпреварваха, допълнително ни окуражаваха. Постепенно, започнахме да преследваме по-голямата цел – да финишираме преди 15 часа, за да участваме в официалното награждаване. Застигнахме и сестрата на Косьо – Стефи, която се включи с нас известно време да тича, преди да изостане. Групата от пешеходци вече беше много разкъсана и в продължение на 10-тина километра не срещнахме никой пешеходец. И тогава застигнахме 2 момичета – Теди1 и Теди2. Като ни видяха, започнаха да ни се молят да не ги изпреварваме, защото твърдяха, че никой не ги е задминавал от 50 км. Не разбрах много логиката им, но им обясних, че мъжете и жените участват в различни класирания. Като видяха, че няма да се откажем, започнахме да тичаме заедно. По техни изчисления, бяха в първите 50 пешеходци и в 5-цата при жените. Интересно, че за първите 25 км са имали повече от час преднина пред мен. А сега и четиримата бяхме на границата на силите си, но дори само един да тръгнеше по-бързо и всички го последваха. Някъде там ни задмина с колелото Тото (от Ком-Емине). Тичахме дори по стръмния склон надолу към Симеоновските езера. На един камък Косьо се спъна и падна, но за щастие нямаше поражения.

Достигнах на пункта на Симеоново (88,9 км) около 13:10. Бях пръв от групата, но изостанах, за да хапна и говоря по телефона. Косьо и Теди2 минаха отпред, като продължиха да тичат, Теди1 беше изостанала назад. Имах всички шансове да стигна преди 15 часа, затова се отказах да ги преследвам и продължих да ходя. Но окуражителните викове на преминаващите колоездачи и хората наоколо ми дадоха още сили. Подминах двама участника, които едвам се влачеха, в далечината отново видях Косьо и Теди2 и в съвсем лек тръст започнах да ги настигам.

На контролата в Драгалевци (92,4 км) бях в 13:45. Оттам, по едно изкачване нагоре, дори задминах няколко от колоездачите, които тикаха велосипедите си. Малко преди Бояна, отново бяхме тримата, но вече нямахме сили за бягане. Косьо се оплакваше от силни болки в единия крак и петата. Теди2 я боляха  колената и ръката (на която беше завързала телефон). Мен ме наболяваха стъпалата и колената, но като цяло се чувствах добре. Познавах перфектно пътя от Боянската църква до Историческия музей и усещах, че мога да събера сили за финала. Предложих от бул. България да бягаме, за да не се „излагаме“ с ходене пред камерите на финала. Събрах всички сили и избягах на спринт, много пред другите, последния километър, като финиширах под бурни овации в 14:39.

На 3 минути след мен финишира Теди2, почти заедно с Косьо. Сестра му Стефи завърши в 15:30. За съжаление, Марто и Георги са се отказали около Железница в 17 часа.

Все още не е излезнало официалното класиране. С такъв резултат, при миналогодишното класиране щях да съм 20-ти, а през 2009-та (тогава обаче се е провела през октомври) – 4-ти.

Какво ли е станало с блогърчето? :)

П.С. Вече излезна официалното класиране. С моето време от 14:39 съм на 39-та позиция от 84 финиширали и над 250 участници при скороходците.

Блогърчето е останал на 2 часа и половина зад мен. Няма как да не се гордея с моя резултат! Победител е Ганчо Славов с 8:44, а първите петима подобряват рекорда от предишните години.