Пламнало лицето посинено,
от кръв пропито, чака си смъртта.
Тялото - безчувствено, студено,
захвърлено на кучета в дъжда.
Ръцете искат да достигнат камък -
да спрат зловещия ти смях.
Но всичко е притихнало и нямо,
а те докосват само прах.
Лежа си там и кучета ме дърпат,
а ти се смееш отстрани.
Крещиш с глас студен, безчувствен:
"Щом няма да си само моя - умри!"