Детското държи ме жив

4 апр. 2019 г., 02:19

Поэзия

260 4 7

Рисувам с пръсти в лепкавата кал,

докосвам до земята мойта тленност.

И с всяка права линия, овал

изпълвам се с пронизваща безмерност.

Рисувам, сякаш малко съм дете,

попивам с пръсти соковете – корен.

Не искам тази лудост в мен да спре,

а спре ли, значи че съм вече спомен!

dansyto (Данаил Таков)

2019-04-07T16:57:53+03:00

Благодаря ви, Марги, Васи, Иван, Наде, Ели, Стойчо! Поздрави! И на поставилите в Любими
Ranrozar (Стойчо Станев)

2019-04-04T23:35:57+03:00

Щом носиш детето в душата си, значи си съпричастен към света с неговите хора!
Елка (Елка Тодорова)

2019-04-04T20:24:37+03:00

Прекрасен стих! Винаги си оставаме деца! Поздравления!
Patrizzia (Надежда Ангелова)

2019-04-04T12:32:46+03:00

Няма, Дани, лудостта е безсмъртна. Ще живее в стиховете ти.
Mitvans (Иванъ Митовъ)

2019-04-04T07:55:05+03:00

Така е Данаил, човек винаги да пази детското в себе си. Духъг му да е млад.
Поздравления!
Ve2666 (Василка Ябанджиева)

2019-04-04T07:24:08+03:00

В детството са корените. Откъснем ли ги, вече сме спомен. Харесах!
goblenka (Маргарита Ангелова)

2019-04-04T04:39:17+03:00

Някога ще спре и дано споменът е красив! Защо да не е, ако лирическият си ти? Ще е!