Отново са тук далечни, безплътни
призраци нечии от забравени дни.
Дълго шептящи думи безсмъртни.
Думи. Усмивки. Думи. Лъжи.
Крачат безплътни там във полето,
призраци нечии мои ли сте?
Пак от умора сърцето обзето
пита ви. Пита ви. Отговор? Не?
Те си говорят сякаш са хора
с плът и с безверие, с вяра и страх.
Думите лек са им, но са и отрова.
Чувам си името. Аз ли съм с тях? ...