Ако стъпя в сянката на камбана
и от змийска кожа си направя икона,
тишината в храма ще изсъска приятелски,
а пламъкът на свещта, с език раздвоен,
по вярата ще ме близне.
Щурецът отдавна е изместил клисаря
и в зелената пустош се чуват
само "момините сълзи".
Лъкът му се протяга до края на лятото
и търси за уморените молитви безпомощни убежища.
Пристрастяващата независимост след бягството от Бог,
раздира скуката на паячните мрежи.
Дъждът е
резиденция на ексцентричните религиии,
бавачка на нехомогенните фантазии,
олтар за сухата ми същност,
реквием за пустинята в душата.
Той е покой!
Покой е!
Покой е Той!
...до следващото му изкихване...
© Милко Христов Все права защищены