Ако стъпя в сянката на камбана

и от змийска кожа си направя икона,

тишината в храма ще изсъска приятелски,

а пламъкът на свещта, с език раздвоен,

по вярата ще ме близне.

Щурецът отдавна е изместил клисаря

и в зелената пустош се чуват

само "момините сълзи".

Лъкът му се протяга до края на лятото

и търси за уморените молитви безпомощни убежища.

Пристрастяващата независимост след бягството от Бог,

раздира скуката на паячните мрежи.

Дъждът е

резиденция на ексцентричните религиии,

бавачка на нехомогенните фантазии,

олтар за сухата ми същност,

реквием за пустинята в душата.

Той е покой!

Покой е!

Покой е Той!

...до следващото му изкихване...