Събори всичко в мен

и малката надежда за щастливи дни,

и малкото копнеж останал ми,

и малката искра любов замря...

                                                               вече не тупти. 

На рафтовете на твоето съзнание вещите събират прах,

безброй мистични джунджурии,

хиляди антични вехтории -

сега и аз стоя сред тях.

Колко бързо след мен вратите тръшна,

от топлия ти предишен поглед лъха безразличие.

Когато заговориш, студенината ме прегръща,

а ласките ти плахи са само вече дълг на благоприличие.

Дори от думите си не се срамуваш,

не се страхуваш да ги изречеш:

"Ти щастлива не ме правиш,

моля те да ме оставиш!"

За сбогом имаше и театрално представление,

темата бе: фалшивото ти любовно изявление,

че за нас било по-добре,

че не знам си къде, че може би едва ли не...

Глупости! Млъкни! Поне сега не ме лъжи.

А казваше, че любовта истинска била ни...

ПС: На човека, който твърдеше, че ме обича.