Събори всичко в мен
и малката надежда за щастливи дни,
и малкото копнеж останал ми,
и малката искра любов замря...
вече не тупти.
На рафтовете на твоето съзнание вещите събират прах,
безброй мистични джунджурии,
хиляди антични вехтории -
сега и аз стоя сред тях.
Колко бързо след мен вратите тръшна,
от топлия ти предишен поглед лъха безразличие.
Когато заговориш, студенината ме прегръща,
а ласките ти плахи са само вече дълг на благоприличие.
Дори от думите си не се срамуваш,
не се страхуваш да ги изречеш:
"Ти щастлива не ме правиш,
моля те да ме оставиш!"
За сбогом имаше и театрално представление,
темата бе: фалшивото ти любовно изявление,
че за нас било по-добре,
че не знам си къде, че може би едва ли не...
Глупости! Млъкни! Поне сега не ме лъжи.
А казваше, че любовта истинска била ни...
ПС: На човека, който твърдеше, че ме обича.
...и да се засрами наистина хаха, яко.