Бях изгубила нишката твоя живот.
И залутана в кръговрата на битието
с оголяла в гърдите безсънна любов
дирех птици, да летят по небето.

Да им метна, ей тъй със ръка,
да им кажа, че свито е в мене сърцето
и че нямам онези крила,
с тях да литна отново в пространството.

Много дни дълги и не един сезон
пред очите ми сякаш век бе отседнал.
Бяха дълги и нощите и безлюбовен
твоят дъх беше в гърло приседнал.

И ме давеше в шепот и до сетния вик
всеки спомен за лято и песен,
но намерих те пак и във шепите свих
листи шарени в късната есен.

Да ми станеш отново небе и по тебе
да зашаря със две листи - криле.
Със мечтите за лято и за синьо море
да пулсираш, животе, във моето сърце.