МЕЧТА ЗА ВЕЧНОСТ
Безкрайна радост носи всеки дъхав цвят през пролетта,
но кой ли помни есенните голи клони.
Щастлива е от обич всяка слънчева зора
и нехае за луната, мрака дето нощем гони.
Но когато цвят орони палав и разгърден блудник-вятър,
безпощадни стават и листа, и стари стволи,
и гърчи се от горести и плач земята,
че всички в нея корени са вболи,
а милеят небесата... И душата ù объркана се чуди –
мержелее ли се взорът или пърхат пеперуди?
Безбрежна мъка носи всяка есенна намръщена мъгла, ...