Мълчиш сега, устни присвил
като малко, сърдито дете,
образа ми мислиш, че си скрил
на дъното на синьото море.
Но аз те гледам с очите на небето,
със синевата морска те поглеждам,
с искрите слънчеви на жълто цвете,
със дъх на теменуги те преследвам.
Запазих си частичка от теб във сърцето -
съвсем мъничка, като орехче малка,
и убива ми това орехче проклето,
не ми позволява да те забравя.
Така ми липсва твоят образ,
добротата и красивите думи...
Преглътни тази глупава гордост,
ако ти липсвам, ще бъда винаги тук!
Изпращам своето послание с вятъра,
закодирах го в слънчевия залез -
ако те сграбчи с нокти тишината,
извади ме от дъното на океана...
от там, където ти ме запрати!
© Валентина Иванова Все права защищены