III част от цикъла
Сдържа дъха си Париж и се гмурка
в мътно безмълвни, дъждовни вълни.
Редом със моста на Сена мъждука
хладно тунелът с безброй светлини.
Мрак и вода, призрачни сенки
в тих, хаотичен, нестроен бяг.
Сена е Стикс точно в този момент,
точно на този подземен бряг.
Стражът Харон е изваян от камък
и е потънал до пояс в вода.
Сам и без лодка, застинал под Алма,
дреме, наметнат със плащ на зуав.
После внезапно водата раздвижва
някакъв таен, небесен знак.
И върволица от сенки приижда,
и оживява лодкарят безкрак.
Призраци бледи, изчезват безследно –
в здрача дъждът е отворил портал,
водещ към тайнствена, тъмна бездна,
в свят без усмивки, тъга и печал.
Сянка една стои неподвижна,
все нещо чака и зъзне в дъжда,
сякаш през мрака припламващ вижда
някакъв друг, невидим път.
Тихо въздиша лодкарят и кима
в поздрав към димния стълб колеблив –
тази душа е тук от години,
нещо я спира по пътя трънлив.
Стражът подземен шепот дочува
през пелената от дъжд и мъгла.
Бледо лице от мрака изплува,
после разпада се образът плах.
Стълб светлина от небето избликва,
гръм се търкулва и чува Харон
вик тържествуващ, гореща молитва,
сянката – сведена в земен поклон.
И на брега става пусто и страшно.
Чува се плясък, неземен смях,
мярва се люспеста рибя опашка,
светли коси, очи – звезден прах.
Бавно изплува Париж от водата
в стария ведър, слънчев свят.
Крият вълните под Алма загадка,
знае я само стражът – зуав.
Слънцето денем в крайбрежния замък
пръска живителна сила и мощ,
а в дълбините на Сена русалка
сънища сплита за "лека нощ".
13.06.2016
© Мария Димитрова Все права защищены