Аз нямам вече капка сила за поредното сбогуване.
И всички петъци тринайсти в календара ще зачеркна.
Мълчанието ми е мамещ океан. Ще го преплувам.
На този бряг издигнах храм от думи. Ала мразя черкви.
Не ми останаха клепачи за гуляй с катун безсъници.
Умората – напъден пес – се върна и се моли нямо.
Опъвам тънка корда за съня, безмълвно пускам въдица...
Зад мен единствената премълчана дума осветява храма.
© Даниела Все права защищены