/на моите родители/

Те всичко направиха за моя сън

и мечтата стана реално същата,

сега, когато аз съм някъде навън,

чакат ме там – сами пред къщата.

Та нали затова аз съм техен син,

не само да живея като господин,

а да помагам, както те направиха

и в трудностите не ме забравиха!

О, съдба, съдба люта и безсърдечна,

защо, тръгвайки не мога да се върна,

да живея там, миналото да прегърна –

защо болката ми трябва да е вечна.

Простете ми, родители мои мили,

за тази моя загриженост некадърна,

аз нямам друг избор, а имам сили –

съдбата не ми позволява да се върна.