/на моите родители/
Те всичко направиха за моя сън
и мечтата стана реално същата,
сега, когато аз съм някъде навън,
чакат ме там – сами пред къщата.
Та нали затова аз съм техен син,
не само да живея като господин,
а да помагам, както те направиха
и в трудностите не ме забравиха!
О, съдба, съдба люта и безсърдечна,
защо, тръгвайки не мога да се върна,
да живея там, миналото да прегърна –
защо болката ми трябва да е вечна.
Простете ми, родители мои мили,
за тази моя загриженост некадърна,
аз нямам друг избор, а имам сили –
съдбата не ми позволява да се върна.
© Никица Христов Todos los derechos reservados
с много актуално послание!
ПОЗДРАВИ!