Стои пред мен омаен лик
очите - облак тъмен в летен зной
и искам аз във този миг
при него да намеря тих покой.
Посягам към стената огледална -
посяга той отсреща - две ръце
докосват плоскостта кристална,
но лед сковава моето сърце.
И гледам го тъй близък и далечен.
Невидим път над виснали скали.
Дали на мен е той обречен
или пък ще се разделим?