Ти пак ме питаш с нежен поглед:

“Кога ще сложим края на това?”

И аз отново пак се дърпам,

Като че ли пронизала ме е стрела.

За тези скъпи мигове, прекарани с теб,

аз бих душата си ти дала

и толкова са те за мен безценни,

че си ги пазя като диаманти скъпоценни!

Аз зная ,че съм егоистка

и ти си като остров в океана мой,

но имам нужда само да отдъхна

и ще си тръгна пак по пътя свой!

Животът ми е като ураган,

с много дъжд и малко слънчеви моменти….

Сега дъждът прелива,

а аз, както удавника за сламка се е хванал,

се вкопчвам в теб и моля се да ме изкараш на брега…

И ти го правиш…….но става бавно ,

Като в приказките от ”хиляда и една!”

 И моля те ,не питай

“Кога ще сложа края на това?”

 А само мъничко почакай,

Докато взема дъх на твоя пристън скъп!