Ти пак ме питаш с нежен поглед:
“Кога ще сложим края на това?”
И аз отново пак се дърпам,
Като че ли пронизала ме е стрела.
За тези скъпи мигове, прекарани с теб,
аз бих душата си ти дала
и толкова са те за мен безценни,
че си ги пазя като диаманти скъпоценни!
Аз зная ,че съм егоистка
и ти си като остров в океана мой,
но имам нужда само да отдъхна
и ще си тръгна пак по пътя свой!
Животът ми е като ураган,
с много дъжд и малко слънчеви моменти….
Сега дъждът прелива,
а аз, както удавника за сламка се е хванал,
се вкопчвам в теб и моля се да ме изкараш на брега…
И ти го правиш…….но става бавно ,
Като в приказките от ”хиляда и една!”
И моля те ,не питай
“Кога ще сложа края на това?”
А само мъничко почакай,
Докато взема дъх на твоя пристън скъп!
© Крис Всички права запазени