От моя прозорец погледнат

светът е като в нямо кино.

По тротоара бавно върви силует

наметнат с дреха в тъмносиньо.

С тъжни маски са героите.

Изстрадали, подвили гръб…

Подгонени в мъглата от неволите

сами, за жалост, те вървят!

И както при "Оскарите"

по есенен килим постлан,

с бастунче дефилират старите,

по пътя техен, вече  извървян.

От прозореца  тъжната гледка

е официална извадка на днешния ден.

Невъзможно е само с боя и с четка

да нарисуваме свят без проблем!

Ням е филмът… И е много тъжен!

Върти се лентата, не спира…

Кой, питам, на нас ни е длъжен,

в цветен филмът ни да режисира?

Неочакван край на филма сив!      

Последен кадър - цветен при това!   

Прегърнати (какъв прекрасен миг) -

дете и майка за ръка вървят!  

Не ги чувам, но отговор скрит

виждам в лицата усмихнати…          

Обич в изобилие, не в дефицит

е нужна между деца и родители!