Когато по тънкия лед на бръснача

неуверено стъпвам на пръсти

и като кожен колан обгръщам ти кръста,

а отляво нещо прескача,

си задавам глупашки въпроса:

дали е всичко наред

или пак съм пиян,

като след успешно завършило просене,

дали не ми е поредното бягство

от брачното втръсване

в Меката на  аромата, който разпръскваш

и усмивката ти недостижимо оазисна

с птичи очи, вместо кладенци,

но си казвам засмян:

всяка пустиня търси своите си странстващи,

всяко влюбване заслужава си болката!

Вече не ме е страх!

Ще  изпия на екс този последен стакан,

а времето ще измервам с пясъчен смях

и от него ще ми скърца във зъбите!