Когато по тънкия лед на бръснача
неуверено стъпвам на пръсти
и като кожен колан обгръщам ти кръста,
а отляво нещо прескача,
си задавам глупашки въпроса:
дали е всичко наред
или пак съм пиян,
като след успешно завършило просене,
дали не ми е поредното бягство
от брачното втръсване
в Меката на аромата, който разпръскваш
и усмивката ти недостижимо оазисна
с птичи очи, вместо кладенци,
но си казвам засмян:
всяка пустиня търси своите си странстващи,
всяко влюбване заслужава си болката!
Вече не ме е страх!
Ще изпия на екс този последен стакан,
а времето ще измервам с пясъчен смях
и от него ще ми скърца във зъбите!
© Милко Христов Всички права запазени