Мисля си за моето поколение.
Дали времето състари ни без вина.
Като се замисля, колко сме равнодушни.
Дори бездушни роби на своята съдба.
Младостта не можем да съхраним.
В гърдите затлачени от алчност,
цари мрак и студенина.
Омраза прелива в нашите сърца.
Смесени с тълпата, вървим нещастни.
Без да се обръщаме назад.
Не осъзнаваме дори, че нараняваме децата си.
Че забравяме нашите майки и бащи.
Питам се защо?
Без думи търпим в изнемога.
Прощаваме на всички.
А някой дали ще ни прости?
След толкова безсънни нощи,
на размисъл, изпълнени с тревоги.
Със стаена болка в сърцето си.
Как да продължим? Не зная!
Осъзнавам проблема ни е общ!
Защо го подминаваме?
Защо не го решаваме?
Защо продължаваме да мълчим?
Какво се случва с нас!
Потискаме страха. Защо?
Нима се чувстваме добре?
Не! Няма как!
Тежък път ни предстои!
Нали животът ни е даден.
Да се борим!
Да бъда Аз! Да бъдеш Ти!
© С. П. Все права защищены