Мисля си за моето поколение.

Дали времето състари ни без вина.

Като се замисля, колко сме равнодушни.

Дори бездушни роби на своята съдба.

Младостта не можем да съхраним.

В гърдите затлачени от алчност,

цари мрак и студенина.

Омраза прелива в нашите сърца.

Смесени с тълпата, вървим нещастни.

Без да се обръщаме назад.

Не осъзнаваме дори, че нараняваме децата си.

Че забравяме нашите майки и бащи.

Питам се защо?

Без думи търпим в изнемога.

Прощаваме на всички.

А някой дали ще ни прости?

След толкова безсънни нощи,

на размисъл, изпълнени с тревоги.

Със стаена болка в сърцето си.

Как да продължим? Не зная!

Осъзнавам проблема  ни е общ!

Защо го подминаваме?

Защо не го решаваме?

Защо продължаваме да мълчим?

Какво се случва с нас!

Потискаме страха. Защо?

Нима се чувстваме добре?

Не! Няма как!

Тежък път ни предстои!

Нали животът ни е даден.

Да се борим!

Да бъда Аз! Да бъдеш Ти!