"И вятърко надуе ли тръбите медени,

                                                                                       и засвири на детството ми реквиема..."

И се върне пак пролет в душата ми,

по-силна от всички метафори,

да не мръзне и смело прекрачила

пак прага на луда безкрайност.

И се върне пак тихо тъгата ми,

и вземе своите отпечатъци,

като вълшебник съблазняващ,

в градина чудно разцъфтяла.

И се върна... през прага преминала,

като люшнала се люлка гергьовска,

като неугасваща звездна комета,

като реквием вечен в сърцето.