"И вятърко надуе ли тръбите медени,
и засвири на детството ми реквиема..."
И се върне пак пролет в душата ми,
по-силна от всички метафори,
да не мръзне и смело прекрачила
пак прага на луда безкрайност.
И се върне пак тихо тъгата ми,
и вземе своите отпечатъци,
като вълшебник съблазняващ,
в градина чудно разцъфтяла.
И се върна... през прага преминала,
като люшнала се люлка гергьовска,
като неугасваща звездна комета,
като реквием вечен в сърцето.
© Мариола Томова Всички права запазени