Аленее не кръв, а срамът по чела на герои,
грозни хули – дамгосват навеки рода и боли.
Всички чужди са толкова мили, добри и са свои,
а от своите чакай кама, или нож и дали,
от децата си свидни на глас неведнъж поругана,
ще отърси Родината горда балканска снага
и проклела млекото си – кръв да е щом не остана,
никой верен – слуги да са, Боже! Преди и сега.
Аз ще сложа софра за умрелите (живи и няма),
шепа пръст до сърцето – и дето ме носят нозе.
Роза, кръст, камък бял тъжна песен, що зная от мама
и душата си българска – другото дяволът взе.