Плискат вълните
край пясъка мек,
заливът тих е в нощта спотаен,
своята песен запяват водите,
шепот на спомен несподелен . . .
Луната лети по пътеката бяла,
лъчите целуват каменен бряг,
скита в тъга обичта овдовяла,
гола, самотна със босия впряг.
Облаци бягат по звздните друми,
гони ги непокорният бриз,
звездите мълвят неизречени думи,
писмата отнасят последния лист . . .
Гребени бели яздят морето,
в простора се стрелва смел буревестник,
диря чертае искряща комета
спуснала кей на съдба неизвестна.
Вихър внезапен с буря се вдига,
в пристана блъска пулсът без жал,
грамади заливат отчаяна дига,
буря такава е без оцелял!
Любовта полетява с грива развяна,
носи се тя във прибоя открит,
лумнал пожар със бодлива премяна,
огън и пепел във рай неразкрит . . .
гр. София, 01.01.2017г.
© Димитър Христов Все права защищены