Обади се, любов моя! Къде си?

Като мънисто,

 изгубено в ъгъл,

те търся,

като игла в куп сено.

А теб  все те няма. Защо?!

Давам всичко да те открия,

но сърцето ми те забрави...

Ти си звездата, която пие

 спомени неоноволилави...

Може би сама те пропъдих,

може би в безпаметен миг

 от  лекомислие и безумна до вик,

сътворих  да живея без теб.

Животът спря като кристален креп

и ме превърна в ужасяваща планета,

ридаеща със  киселинни облаци

в отровата на мрачни урагани,

сред чувства от подгизнали клишета

и мисли, режещи като капани.

А аз съм мъртва повече от мъртвите.

Любов, на колене те моля, пощади ме!

Даже пред Бог не съм се смирявала!

 Безлюбието на света похити ме,

докато сто години съм те чакала и вярвала.