Спомени в главата ми изникват от онези времена,
когато срещнахме се някъде в небитието.
Съблечена, от грях неопетнена, като изваяна от господня сълза,
привлече ме към себе си,
с неръкотворна красота.
Пътувахме във вектора на времето като в приказките за деца,
и танцувахме танго необуздано страстно, в опияняващ плен на любовта.
Дом наш тялото ми беше,
чрез което заедно опознавахме света,
но усещахме понякога как някога, ще почука на вратата ни
неканен гост - смъртта.
Извървяхме заедно път не лек,
на изпитания подложил нашата съдба,
но иде краят, идва време за раздяла,
и уморена тя от светски норми, суета - призрачно изгубва се
във непрогледно паднала пред нас мъгла.
На мен остава да мечтая,
в избраните от нас за следващ път тела,
отново моя спътница да бъде тя, наречена от някого - душа.
© Климентин Чернев Все права защищены