Спомени в главата ми изникват от онези  времена,
когато срещнахме се някъде в небитието. 

Съблечена, от грях неопетнена, като изваяна  от господня сълза, 
привлече ме към себе си,
с неръкотворна красота. 

Пътувахме във вектора на времето като в приказките за деца, 
и танцувахме танго необуздано страстно, в опияняващ плен на любовта. 

Дом наш тялото ми беше, 
чрез което заедно опознавахме света, 
но  усещахме понякога как някога, ще почука на вратата ни
неканен гост - смъртта. 

Извървяхме заедно път не лек, 
на изпитания подложил нашата съдба, 
но  иде краят, идва време за  раздяла,
и уморена тя  от светски норми, суета - призрачно изгубва се
във непрогледно паднала пред нас мъгла. 

На мен  остава да мечтая, 
в избраните от нас за следващ път тела, 
отново моя спътница да бъде тя, наречена от някого - душа.