Спокойна вечер. Тишината пак твори...

Отеква ехото от уморени стъпки по паважа...

Затворени очи, обострен слух... -Шшшт, замълчи!

Защото явно този бродник аз ще се окажа...

Къде отивам? При кого?

Щом вечер е, то хората не биха забелязали...

В моментите на избор – запомни:

когато шил си с мъка, другите със лекота са рязали...

Направих два тигела из града.
Да помълча със себе си... И да претегля за пореден път нещата.

Прибрах се, точно щом усетих в себе си глада...

Не тялото ми беше гладно... Бяха сетивата.

Стоях и чаках телефона ми да издаде сигнал...

Да чуя само думи, като: “-Ало, здрасти... Как си?”

И вярно е - клиширано звучи в оригинал,

но често плаща хиляди виновни такси...

Стената ме прегърна, като стар авер...

Студеното направи ми оферта...

Наместих се удобно и отпуснах клепачите си в блян,

защото казват утрото по-мъдро е било от вечерта.