Спокойна вечер. Тишината пак твори...
Отеква ехото от уморени стъпки по паважа...
Затворени очи, обострен слух... -Шшшт, замълчи!
Защото явно този бродник аз ще се окажа...
Къде отивам? При кого?
Щом вечер е, то хората не биха забелязали...
В моментите на избор – запомни:
когато шил си с мъка, другите със лекота са рязали...
Направих два тигела из града.
Да помълча със себе си... И да претегля за пореден път нещата.
Прибрах се, точно щом усетих в себе си глада...
Не тялото ми беше гладно... Бяха сетивата.
Стоях и чаках телефона ми да издаде сигнал...
Да чуя само думи, като: “-Ало, здрасти... Как си?”
И вярно е - клиширано звучи в оригинал,
но често плаща хиляди виновни такси...
Стената ме прегърна, като стар авер...
Студеното направи ми оферта...
Наместих се удобно и отпуснах клепачите си в блян,
защото казват утрото по-мъдро е било от вечерта.
© Съби Седник Todos los derechos reservados