Стара дръжка

Отдавна бях изпразнил сърцето си

от всички чувства на деня,

не ме ли слушаше наказвах го,

с болка, в ъгъла, в нощта.

Макар да знаех, ученикът слаб е,

хвърлях пламенни слова,

и залезът описвах и кълнях се,

грозен е, с примери и с дела.

Заровено в прегръдката на стаята,

до мълчаливата стена,

в чекмедже оставях го в края,

под тебеширено-намацана дъска.

Но май забравих го накрая,

запътен смело по света

и туп залутан, прашен и отчаян

прободе ме с остра топлота.

Проскърца като стара дръжка

на ръждясала врата,

в мен моторено изпъшка,

задави се и онемя.