Стара дръжка
Отдавна бях изпразнил сърцето си
от всички чувства на деня,
не ме ли слушаше наказвах го,
с болка, в ъгъла, в нощта.
Макар да знаех, ученикът слаб е,
хвърлях пламенни слова,
и залезът описвах и кълнях се,
грозен е, с примери и с дела.
Заровено в прегръдката на стаята,
до мълчаливата стена,
в чекмедже оставях го в края,
под тебеширено-намацана дъска.
Но май забравих го накрая,
запътен смело по света
и туп залутан, прашен и отчаян
прободе ме с остра топлота.
Проскърца като стара дръжка
на ръждясала врата,
в мен моторено изпъшка,
задави се и онемя.
© Димитър Тодоров Всички права запазени