Луната нежно  бледа,  изгората си  отново изпраща

и тъжно залеза гледа... а Слънцето познати пътища хваща.

Дали вече не му е додеяло в образа и блед да се оглежда,

дали за разнообразие зажадняло, друга Луна не  заглежда?!

И от терзания изпита, линее на небосклона,

Но мисълта с гълъб полита и му разказва за тази тревога.

Слънцето с лъчи игриви закача своята мила,

само с нея обича да играе, иска да е щастлива.

„Виждам много различни, една от друга по-красиви,

но са ми безразлични, нямат те твоята  сила.

Обичам при твоето спокойствие  да се връщам,

теб с лъчите си щом мога, искам да прегръщам.

Харесвам как се тревожиш, как в мене се взираш,

как тъжна морето разливаш и с утрото как го събираш.

Харесвам всяка фаза и чудатост на твоето поведение,

ти и само ти знаеш паролата ми за добро настроение.

Как ми гъделичкаш  суетата, как притихваш, щом изгрявам,

не ща да си сменям аз Луната, с теб искам да остарявам"

Чу словата  бледоликата принцеска... и в пълнолуние изгря.

Не вярвате ли... погледнете я нощеска... сигурна съм, пак ще е така.

Отново спокойна разкри си лицето,  всеки може да и се налсади.

И така три вечери додето отново  тъгата в нея не се настани.