Луната нежно бледа, изгората си отново изпраща
и тъжно залеза гледа... а Слънцето познати пътища хваща.
Дали вече не му е додеяло в образа и блед да се оглежда,
дали за разнообразие зажадняло, друга Луна не заглежда?!
И от терзания изпита, линее на небосклона,
Но мисълта с гълъб полита и му разказва за тази тревога.
Слънцето с лъчи игриви закача своята мила,
само с нея обича да играе, иска да е щастлива.
„Виждам много различни, една от друга по-красиви,
но са ми безразлични, нямат те твоята сила.
Обичам при твоето спокойствие да се връщам,
теб с лъчите си щом мога, искам да прегръщам.
Харесвам как се тревожиш, как в мене се взираш,
как тъжна морето разливаш и с утрото как го събираш.
Харесвам всяка фаза и чудатост на твоето поведение,
ти и само ти знаеш паролата ми за добро настроение.
Как ми гъделичкаш суетата, как притихваш, щом изгрявам,
не ща да си сменям аз Луната, с теб искам да остарявам"
Чу словата бледоликата принцеска... и в пълнолуние изгря.
Не вярвате ли... погледнете я нощеска... сигурна съм, пак ще е така.
Отново спокойна разкри си лицето, всеки може да и се налсади.
И така три вечери додето отново тъгата в нея не се настани.
© Нели Всички права запазени