Всички стари кумири
грабна мътен потоп.
Светлината извира
в тънък слънчев вързоп –
още носи надежда
и оставя следа.
Уморено навежда
мокро чело денят.
Вечерта пак е тиха.
Непрестанно вали.
Дъждове заличиха
много спомени, дни...
А нощта ги прибира
в своя тъмен ковчег,
в който Ной не умира–
вярващ в Бога човек.
© МАРИАН КРЪСТЕВ Все права защищены
Поздрави!