Защо ми е съдба такава?

Като затворена ханджийска порта,

заключена с огромен катинар,

без думи и усмивка,

за кой ли път пореден

безчувствено посреща ме Съдбата.

Тя няма даже раните

със сълзи да промие,

с мехлем от  обич да намаже,

с любов да ги превърже.

Не чакам и да ми покаже

заложени по пътя ми капани,

не вярвам тя да ми разкаже

за бъдещите дни

и...

с какво са те застлани.

Защо да вярвам във Съдба такава –

свидетел ням и безсърдечен?

Аз  вече съм разбрал –

животът  не е вечен.

Не е ли по-добре тогава

наместо във Съдбата

най-вече в себе си  да вярвам?

А пък Съдбата... нека чака

Последното ни Сбогом.