Защо ми е съдба такава?
Като затворена ханджийска порта,
заключена с огромен катинар,
без думи и усмивка,
за кой ли път пореден
безчувствено посреща ме Съдбата.
Тя няма даже раните
със сълзи да промие,
с мехлем от обич да намаже,
с любов да ги превърже.
Не чакам и да ми покаже
заложени по пътя ми капани,
не вярвам тя да ми разкаже
за бъдещите дни
и...
с какво са те застлани.
Защо да вярвам във Съдба такава –
свидетел ням и безсърдечен?
Аз вече съм разбрал –
животът не е вечен.
Не е ли по-добре тогава
наместо във Съдбата
най-вече в себе си да вярвам?
А пък Съдбата... нека чака
Последното ни Сбогом.
© Ангел Всички права запазени